— Самото отрицание, че имаш отношение, е отношение.
— Тогава имам отношение.
— Виждаш ли?
Дъсти пое дълбоко въздух, за да успокои нервите си.
— Всичко това е толкова нескопосано. Хайде, да се махаме оттук. Ще те закарам в хотел „Четири сезона“ на Фашън Айланд. Ще се качим на петнайсетия етаж и ще скочиш оттам, за да си сигурен, че ще се убиеш.
— Няма да го сториш.
— Защо не. Щом си решил да се самоубиваш, направи го както трябва. Не се проваляй и в това.
— Аз съм наркоман, но не съм глупав, Дъсти.
Нед Мадъруел и охранителят изнесоха от къщата двоен дюшек.
Докато се бореха с неудобния за хващане предмет, двамата приличаха на Лаурел и Харди. Но смехът на Скийт прозвуча безрадостно и мрачно.
Те пуснаха товара си върху другите два дюшека, после Мадъруел погледна към Дъсти и вдигна ръце, сякаш питаше: „Какво чакаш?“
Една от кръжащите гарги изведнъж става войнствена и пикира с прецизност, на която би завидяла всяка военна въздушна сила в света. На лявата гуменка на Скийт пльосна бяло петно.
Той погледна невъздържаната гарга, после — изцапаната си гуменка. Настроението му се промени бързо и драстично. Загадъчната му усмивка изчезна и на лицето му се изписа отчаяние.
— Животът си е мой — заяви Скийт.
— Не ставай смешен. Не си достатъчно добре образован, за да разсъждаваш в метафори.
Този пък Дъсти не успя да разсмее Скийт.
— Много съм уморен. Време е да си лягам.
Скийт искаше да каже, че трябва да се приготви за вечния сън, на два метра под земята, при червеите.
Той стана и погледна надолу. Свистящият вятър явно не го притесняваше.
Но когато предпазливо се изправи, въздушната струя го блъсна и го принуди да заеме поза, която да му помогне да запази равновесие.
Или вятърът, или страхът от височини караше Дъсти болезнено да усеща всеки повей. Но щом Скийт можеше да стои изправен, без да рискува да бъде отнесен, и той трябваше да успее да стори същото.
— Така е най-добре, Дъсти.
— Сякаш знаеш кое е най-доброто.
— Не се опитвай да ме спреш.
— Трябва да опитам.
— Няма да ме убедиш да се откажа.
— Знам.
Двамата се втренчиха един в друг, сякаш бяха атлети, готови да се впуснат в някакъв нов спорт. Скийт се извисяваше, досущ баскетболист, очакващ началния сигнал на мача, а Дъсти бе приклекнал като борец по сумо, който се опитва да спечели предимство.
— Не искам да страдаш — рече Скийт.
— И аз не искам да страдам.
Ако бе решил да скочи, Скийт щеше да го направи. Нямаше да се остави да бъде разубеден. Стръмният покрив, овалната повърхност на керемидите, вятърът и закона за гравитацията бяха на негова страна. Дъсти само можеше да се надява, че горкото копеле ще падне върху дюшеците.
— Ти си единственият ми истински приятел, Дъсти.
— Благодаря за доверието, хлапе.
— Това те прави най-добрият ми приятел.
— Да, поради липсата на друг — съгласи се Дъсти.
— Най-добрият приятел не трябва да застава на пътя на човека към славата.
— Славата?
— Това видях в Отвъдното.
Единственият начин да се увери, че Скийт ще падне върху матраците, беше да го сграбчи точно преди да е скочил и да го блъсне към идеалната точка за приземяване. Това обаче означаваше Дъсти да скочи заедно с него от покрива.
Вятърът развя дългите руси коси на Скийт, които бяха последното му останало привлекателно физическо качество. Преди няколко години той беше хубавец и привличаше като магнит момичетата. Сега организмът му беше похабен, лицето — бледо и изнурено, очите — досущ горящи въглени. Гъстите му, къдрави, златисти коси контрастираха толкова много на останалата част от външността му, че приличаха на перука.
Скийт стоеше неподвижно. Макар да беше дрогиран, той беше нащрек и бдителен и преценяваше как да се отскубне от Дъсти и да се хвърли на плочките долу.
— Винаги съм се чудил… как изглежда ангелът на смъртта — каза Дъсти, надявайки се да отвлече вниманието на Скийт или поне да спечели време.
— Защо?
— Нали си го видял?
— Да. Ами, изглеждаше приятен.
Вятърът отнесе бялата шапка на Дъсти, но той не отклони вниманието си от Скийт.
— Приличаше ли на Брад Пит?
— Защо да прилича на него?
— Брад Пит играе ролята на смъртта в онзи филм „Запознай се с Джо Черния“.
— Не съм го гледал.
— А приличаше ли на Джак Бени? — с нарастващо отчаяние попита Дъсти.
— Какви ги говориш?
— Джак Бени играе смъртта в един много стар филм. Спомняш ли си? Гледахме го заедно.
— Не помня почти нищо. Ти имаш фотографска памет.
— Зрителна. Не фотографска. Зрителна и слухова памет.
— Виждаш ли? Я аз не си спомням дори как се нарича. Ти помниш какво си правил преди пет дни, а аз не знам какво съм ял вчера.