— Нищо.
— Какво пазиш в тайна от мен?
— Марти, хайде да не си играем на синоними, а?
— В такива моменти няма съмнение, че си син на Тревър Пен Роудс.
— Не ме обиждай. Не крия нищо от теб.
— От какво ме предпазваш?
— Търся доказателство, че Скийт е член на някаква секта.
Дъсти влезе в банята, отвори шкафчето и набързо огледа съдържанието.
— Нямаш представа какво мога да направя, когато си с гръб към мен — с обвинителен тон каза Марти.
— Брадва ли търсиш?
— Негодник.
— Вече ми го каза.
— Да, но беше отдавна.
Той излезе от банята и видя, че Марти трепери и е пребледняла.
— Добре ли си?
— Какво секта имаш предвид?
Дъсти се приближи до нея, прегърна я и я заведе във всекидневната.
— Скийт рече, че е скочил от покрива, защото ангелът на смъртта му е казал да го направи.
— Бръщолевене на наркоман.
— Може би. Но знаеш как действат сектите. Промиват мозъка ти.
— Какви ги говориш?
— Промиване на мозъка.
Марти отново се сви в ъгъла и скръсти ръце на гърдите си.
— Промиване на мозъка?
— Да.
Във всекидневната имаше само диван, кресло, масичка за кафе, две лампи и няколко лавици, отрупани с книги и списания. Дъсти наклони глава, за да прегледа заглавията.
— Какво криеш от мен? — повтори Марти.
— Пак ли започваш?
— Нима мислиш, че Скийт се е забъркал с някаква секта и са му промили мозъка само защото е споменал за ангела на смъртта?
— Имаше инцидент в клиниката.
— В „Нов живот“?
— Да.
— Какъв инцидент?
Всички книги на лавиците бяха фантастични романи — разкази за дракони, магьосници и смели герои в несъществуващи земи. Не за пръв път Дъсти остана озадачен от избора на Скийт. Хлапето и без това живееше в свят на фантазии и едва ли се нуждаеше от илюзии и за развлечение.
— Какъв инцидент? — повтори Марти.
— Той изпадна в транс.
— Как така?
— Ами все едно беше хипнотизиран.
Докато преглеждаше романите, Дъсти започна да изпитва ужасна тъга. Той осъзна, че вероятно брат му търси убежище в онези измислени видения, защото са по-чисти, по-хубави и подредени фантазии от онези, в които живее. В тези книги ставаха чудеса, приятелите винаги бяха верни и смели, доброто винаги побеждаваше и никой не се пристрастяваше към наркотиците и не проваляше живота си.
— Какво направи Скийт в клиниката?
— После ще ти разкажа. Сега нямаме време.
— Вбесяваш ме.
— Това е дарба — каза Дъсти и отиде в кухнята.
— Не ме оставяй тук сама.
— Тогава ела с мен.
— Не — отказа Марти, като си помисли за ножовете и вилиците там.
— Няма да те карам да готвиш.
— Дъсти, чувствам се все по-зле — с разтреперан глас каза Марти.
— За мен ставаш все по-добра.
— Говоря сериозно. Едва се крепя.
Дъсти не намери нищо. В кухнята нямаше култови вещи, нито памфлети за последната битка между доброто и злото или трактати как да разпознаеш антихриста, ако случайно го срещнеш в търговския център.
— Какво правиш там? — попита Марти.
— Наръгвам се в сърцето, за да не ти се налага ти да го правиш.
— Негодник.
— Вече ми го каза — рече той и се върна във всекидневната.
— Бездушен човек — оплака се Марти. Бледото й лице се изкриви от гняв.
— От лед съм — съгласи се Дъсти.
— Говоря сериозно. Ядосваш ме.
— А ти ме правиш щастлив. Ти си моята Марти.
— Това не прозвуча обидно. А аз съм твоята Сюзан. От една година се държа с нея така, както ти се държиш сега с мен. Повдигам настроението й, изкарвам я от самосъжалението и се опивам да поддържам духа й.
— Голяма кучка си, а?
Марти се засмя. Смехът й граничеше с ридание.
— Да, аз съм саркастична кучка, защото много я обичам.
Дъсти се усмихна и протегна ръка към нея.
— Трябва да тръгваме.
Марти направи една крачка, но спря, защото не можеше да продължи по-нататък.
— Дъсти, не искам да бъда като Сюзан.
— Знам.
— Не искам да… изпадна до такова жалко състояние.
— Няма — обеща той.
— Страхувам се.
Вместо да облече дрехи в предпочитаните от нея ярки цветове, Марти бе избрала черни ботуши, черни джинси, черен пуловер и черно кожено яке и приличаше на опечалена на погребение на мотоциклетист. В това облекло тя би трябвало да изглежда неотстъпчива и безмилостна, но всъщност беше като ефирна сянка, която избледнява и чезне от безпощадните лъчи на слънцето.
— Страхувам се — повтори Марти.
Моментът не беше подходящ за игри. Беше време за истината, затова Дъсти призна:
— И аз.
Преодолявайки въображаемия си страх, че е способна да го убие, тя хвана ръката му.
— Трябва да се обадя на Сюзан. Тя е чакала да й позвъня от снощи.