— Ще й се обадим от колата.
Двамата излязоха от апартамента на Скийт и тръгнаха надолу по стълбите. Студената ръка на Марти започна да се стопля и Дъсти се осмели да изпита надежда, че може да я спаси.
Навън градинарят подкастряше живия плет. Красивият, млад латиноамериканец им се усмихна и кимна.
Марти видя остриетата на ножицата му и извика. После се отскубна от Дъсти и хукна към червения понтиак, паркиран на улицата. Дъсти забърза след нея.
Градинарят се втренчи учудено в тях.
Марти се бе свила на предната седалка, трепереща и стенеща. Ръцете й бяха притиснати между коленете, сякаш я сърбяха от желание да пролива кръв.
Дъсти седна зад волана и затвори вратата.
— Има ли нещо остро в жабката? — попита Марти.
— Не знам.
— Заключена ли е?
— Не знам.
— Заключи я, за Бога.
Той изпълни молбата и включи двигателя.
— По-бързо — добави тя.
— Добре.
— Но не карай твърде бързо.
— Добре.
— Но бързай.
— Кое от двете искаш?
— Ако караш твърде бързо, може да се опитам да сграбча волана и да изкарам колата извън пътя или да я блъсна в камион.
— Разбира се, че няма да го направиш.
— Възможно е да се опитам — настоя Марти. — Едва ли искаш да видиш какви образи се въртят в главата ми. О, Господи, моля те, не ме карай да виждам тези неща.
Тя се преви на две. Стана й лошо от образите на насилие, които се появиха в съзнанието й. Марти се задави и тялото й се разтърси от спазми на гадене.
Движението беше натоварено и Дъсти маневрираше ту в едното, ту в другото платно, като понякога рискуваше да бъде притиснат между две превозни средства и не обръщаше внимание на гневните погледи на другите шофьори и клаксоните. Марти изглеждаше обзета от паника и той искаше да я закара при доктор Клостърман колкото е възможно по-бързо.
Спазмите на гадене се засилиха. Чудовищните образи не излизаха от съзнанието й. Тя започна да се задушава и се разтрепери.
Дъсти подкара по-бързо и агресивно, поемайки още по-големи рискове.
Състоянието на Марти се влошаваше. Пристъпите на гадене спряха, но тя започна да се клати напред-назад, като стенеше и удряше челото си в таблото, сякаш искаше да отклони вниманието си от демоните, които я измъчваха.
Дъсти започна да я говори. Увещаваше я да се успокои, да си спомни, че той е до нея и й вярва и всичко ще бъде наред. Не знаеше дали Марти го чува. Изглежда, нищо не беше в състояние да я утеши.
Дъсти изпитваше отчаяно желание да протегне ръка и нежно да я докосне, но се опасяваше, че всеки контакт може да предизвика обратен ефект. Ако усетеше ръката му на раменете си, тя можеше да изпадне в още по-силен пристъп на ужас и отвращение.
Кабинетът на доктор Клостърман се намираше в небостъргача до болницата. Двете сгради бяха най-високите в района.
Марти беше сигурна, че ще се нарани, ако продължи да удря главата си в таблото, но не спря. Тя не викаше от болка, а при всеки удар сумтеше, ругаеше и се караше със себе си.
— Престани, престани, престани…
Марти се държеше като обсебена от зли демони, които се опитваше да прогони.
Дъсти намери място за паркиране близо до небостъргача и спря под сенките на големите секвои.
Той изключи двигателя. Марти спря да удря челото си в таблото и се хвана за главата, сякаш се опитваше да потисне болка от упорита мигрена. Тя притискаше пръсти толкова силно, че кожата на кокалчетата й побеля.
Марти вече не сумтеше, не ругаеше и не се караше със себе си. Нещо по-лошо, тя пак се преви на две и започна да пищи. В пронизителните й писъци се долавяше ужас. Но също и гняв, възмущение и изумление.
— Какво има, Марти? Кажи ми. Позволи ми да ти помогна.
Може би виковете, оглушителните удари на сърцето й и приливът на кръв в ушите й пречеха да го чуе. А вероятно Дъсти не можеше да направи нищо, затова нямаше смисъл да му отговаря. Тя се бореше със силни емоции, които явно я тласкаха към бездната на безумието.
Дъсти я докосна. Марти реагира точно както той се бе опасявал. Тя се дръпна и се сви до вратата. Очевидно още беше убедена, че може да му извади очите или да му стори нещо още по-лошо.
Пристъпът й премина толкова бързо и внезапно, колкото се бе появил. Устата му пресъхна. Сърцето му биеше като обезумяло. Ръцете му се разтрепериха. Той избърса в джинсите изпотените си длани.
Ключовете още висяха на стартера. Дъсти ги извади, стисна ги в юмрук и бързо ги пъхна в джоба си, преди Марти да ги е видяла.
Той не се безпокоеше, че тя може да грабне ключовете и да издере лицето му с ожесточена решителност да извади очите му. Дъсти не се страхуваше от нея.
Но ако съзреше ключовете, Марти можеше отново да изпадне в пристъп на паника.