Все още дишайки тежко, тя изправи рамене, махна ръце от главата си и прошепна:
— Не издържам.
— Всичко свърши.
— Боя се, че не е.
— Е, поне засега.
Макар да отхвърляше тази вероятност, Дъсти чувстваше, че Марти се изплъзва от него и се превръща в пленница на неизвестна сила, срещу която не може да се съпротивлява.
Не. Доктор Ариман можеше да й помогне. Трябваше.
Вероятно доктор Клостърман и сложната съвременна апаратура щяха да определят състоянието й, да изолират причината и да намерят лек.
Ако не Клостърман, тогава със сигурност Ариман.
Марти се обърна и го погледна в очите. В погледа й нямаше илюзии. Нито убеденост, че всичко ще бъде наред. Само трезва преценка за дилемата й.
Тя някак съумя да преодолее страха от смъртоносния си потенциал и протегна ръка към Дъсти, който я стисна с благодарност.
— Горкият Дъсти. Брат му е наркоман, а съпругата му е луда.
— Не си луда.
— Но действам по въпроса.
— Каквото и да се случи с теб, ще бъдем заедно. Ние сме едно цяло.
— Знам.
— Двамата мускетари.
— Буч Касиди и Сънданс Кид.
— Мики и Мини.
Дъсти не се усмихна. Нито Марти. Но с присъщата си сила на духа, тя каза:
— Да отидем да видим дали доктор Клостърман е научил нещо в университета, по дяволите.
44.
Доктор Клостърман премери температурата й, кръвното й налягане, прегледа очите и ушите й, преслуша внимателно гърдите и гърба, опипа корема и изпробва рефлексите й с чукче и стигна до извода, че Марти е изключително здрава жена, физиологично дори по-млада за двайсет и осемте си години.
— Изглежда по-млада с всяка изминала седмица — подхвърли Дъсти.
— Непрекъснато ли се заяжда с теб? — обърна се доктор Клостърман към Марти.
— Всяка сутрин ме кара да чистя къщата — усмихна се тя. — И това ми харесва.
Клостърман наближаваше петдесетте, но за разлика от Марти, изглеждаше възрастен за годините си и не само заради преждевременно побелелите си коси. Той имаше двойна брадичка, огромна челюст и топчест нос. Очите му бяха постоянно кръвясали от твърде дългото време, прекарано на соления въздух, вятъра и слънцето, а кожата му имаше тъмен загар. Всеки това го характеризираше като страстен въдичар, сърфист и вероятно познавач на бирата. Големият му корем показваше, че Клостърман е жив пример за последиците от пренебрегването на разумните съвети, които, без да се стеснява, даваше на пациентите си.
Но умът му беше остър като бръснач и Дъсти го предпочиташе пред всички други интернисти — не толкова заради професионалните му качества, а по-скоро заради човешките му, макари нездравословни от медицинска гледна точка, занимания. Клостърман беше рядко срещан специалист, който не зачиташе догмите, гледаше нестандартно на проблемите, беше скромен и съзнаваше слабостите и ограниченията си и имаше трезва представа за способностите си.
— В цветущо здраве си — заяви той, докато записваше данните от прегледа в картона на Марти. — Като баща ти.
Тя наистина изглеждаше здрава, досущ инструктор по аеробика, който фанатично поддържа формата си и смята, че смъртта е въпрос на личен избор, а не неизбежност.
Но Дъсти забелязваше промените в нея, които въпреки чувствителността си към пациентите, Клостърман не можеше да види. Тъмни сенки бяха помрачили ясните й очи. Устните й бяха намръщени, а раменете — пораженчески прегърбени.
Макар да се съгласи да я изпрати в болницата за диагностични процедури, Клостърман явно смяташе това за ежегоден профилактичен преглед, а не за необходима стъпка към определяне на причината за състоянието й. Той изслуша съкратен разказ за странното й поведение през последните двайсет и четири часа и се впусна в обяснения за множеството източници на стрес, психичните проблеми от стреса и най-добрите методи за справяне със стреса, сякаш проблемът на Марти се дължеше на преумора, малко почивка, склонност към притеснения за дребни неща и неудобен дюшек.
Марти го прекъсна, като го помоли да скрие някъде чукчето за проверка на рефлексите.
Лекарят учудено примигна.
— Да го скрия?
— Изнервя ме. Непрекъснато го гледам. Страхувам се от онова, което мога да направя с чукчето.
Инструментът от лъскава стомана беше малък колкото детска играчка и съвсем не приличаше на оръжие.
— Ако го грабна и го хвърля в лицето ви — каза Марти. Думите й бяха още по-обезпокоителни, защото гласът й беше тих и разумен, — чукчето ще ви зашемети и после ще имам взема нещо по-смъртоносно. Например писалка. Бихте ли я скрили, ако обичате?
„Пак се започва“ — помисли Дъсти и неспокойно се размърда на стола.