Дъсти се замисли за Едгар Алън По, за кацналия над вратата гарван, който носеше лоша вест, и за мъртвата девойка Ленора и се запита дали гарваните над главата му не вещаеха смърт.
Марти седеше в хематологичната лаборатория, гледаше как кръвта й бавно изпълва серия от епруветки и бъбреше с лаборанта, млад виетнамец на име Кени Фан, който бързо и безболезнено бе вкарал иглата във вената й.
— Причинявам значително по-малко болка от вампирите — заразително се усмихна Кени — и дъхът ми е по-приятен.
Дъсти загрижено наблюдаваше Марти. Тя долови безпокойството му и го помоли да се обади на Сюзан Джагър по клетъчния телефон.
Той изпълни желанието й и изчака двайсет позвънявания.
— Няма я.
— Това не е възможно — възрази Марти. — Тя не ходи никъде, освен ако не е с мен.
— Може би се къпе.
— Не е ли включен телефонният секретар?
— Не. След малко пак ще й позвъня.
Успокоена от валиума, Марти изглеждаше замислена, но не и разтревожена.
Кени Фан смени пълната с кръв епруветка с празна и рече:
— Още една за личната ми колекция.
Марти се засмя и този път гласът й не потрепери от мрачни емоции.
Въпреки обстоятелствата Дъсти имаше усещането, че животът им отново ще стане нормален, при това много по-скоро, отколкото си бе представял в най-тежките мигове на изминалите двайсет и четири часа.
Телефонът му позвъня. Обади се секретарката на Ариман, Дженифър, която каза, че психиатърът ще може да вмести Марти в графика си и ще ги приеме в един и половина следобед.
— Какъв късмет — облекчено отбеляза Марти, когато Дъсти й съобщи новината.
— Да.
И Дъсти изпита облекчение. Това беше странно, защото, ако проблемът й беше психичен, прогнозата за бързо и пълно възстановяване можеше да не е толкова насърчителна, колкото, ако причината беше физическо заболяване. Той не познаваше доктор Ариман, но почувства сигурност, успокоение и надежда — също странна и подозрителна реакция.
Ако проблемът не беше свързан с физическото състояние на Марти, Ариман щеше да знае какво да направи. Той щеше да открие причината за безпокойството й.
Нежеланието на Дъсти да се доверява напълно на специалисти, в която и да е област беше почти патологично. Ето защо, той се учуди, че с такова нетърпение и надежда вярва в способностите на доктор Ариман да оправи нещата.
Очевидно Дъсти беше по-наивен, отколкото предполагаше. Когато всичко, което най-много обичаше — Марти и съвместния им живот — беше изложено на риск, и знанията и разумът му не можеха да решат проблема, Дъсти започваше да се страхува и се обръщаше към специалисти не само с умерена степен на надежда, но и с известно доверие.
Но в това нямаше нищо лошо. Ако Марти отново бъдеше здрава и щастлива, той би се унижил пред всеки.
Двамата излязоха от лабораторията и тръгнаха към кабинета за магнитен резонанс.
Коридорите миришеха на почистващи препарати, на дезинфектанти и на болести.
Появиха се медицинска сестра и санитар, които бутаха количка. Там лежеше млада жена, не по-голяма от Марти. Във вените й бяха забити иглите на системата за интравенозно поддържане на живота. На лицето й имаше компрес, напоен с кръв. Виждаше се само едното й око — сиво-зелено и изцъклено от шок.
Дъсти отмести поглед от нея. Имаше чувството, че е нарушил правото на лична неприкосновеност на непознатата. Той стисна ръката на Марти, изпитвайки суеверна убеденост, че изцъкления поглед на жената носи лош късмет.
В паметта му се появи неразгадаемата усмивка на Клостърман.
45.
Психиатърът се събуди късно. Беше освежен и с нетърпение очакваше този ден.
Той отиде в гимнастическия салон в дома си и започна да вдига тежести. Сетне половин час въртя педалите на стационарния велосипед.
Ариман правеше гимнастика само три пъти седмично, но бе запазил добрата си физическа форма от преди двайсет години. Не беше натрупал тлъстини и тялото му беше атлетично, каквото жените харесваха. Той се надяваше на генетичното си наследство и на факта, че е достатъчно разумен, за да не допусне стресът да се натрупа.
На сребърния поднос имаше гарафа с прясно изцеден портокалов сок, охладен в кофичка с лед, два кроасана с шоколад, купа с ягоди с кафява захар и сметана, кифличка с бадеми, парче кейк с кокосови орехи и мармалад от лимони и препечени орехови ядки, поръсени със захар и канела.
Макар да беше на четирийсет и осем, психиатърът можеше да се похвали с метаболизма на десетгодишно момче, което взима метамфетамини.
Ариман започна да се храни на бюрото, където преди няколко часа бе наблюдавал очите, извадени от трупа на баща му.