Той си сложи сив вълнен костюм от „Вестимента“, ушита по поръчка бяла риза и копринена вратовръзка на фигури. Марк Ариман се бе научил да цени костюмите от усета на баща си към драмите.
Беше почти обяд. Психиатърът искаше да влезе в кабинета си два часа преди Дъсти и Марти Роудс, да преговори стратегическите си ходове и да реши как е най-добре да пристъпи към следващото ниво на играта.
Той се качи в асансьора и спускайки се към гаража, мимолетно помисли за Сюзан Джагър. Но тя вече беше минало и лицето, което най-лесно се появяваше в съзнанието му, беше на Марти.
Марк Ариман никога нямаше да може да изтръгне сълзи от тълпи хора, както бе правил баща му. Но психиатърът изпитваше удоволствие и от сълзите на един-единствен човек. За това се изискваше внушителен интелект, умения и хитрост. И въображение. Никоя форма на развлечение не беше по-лесно постижима от друга.
Вратите на асансьора се отвориха и Марк Ариман се запита дали слъзните торбички на Марти са по-обемисти от онези на баща му.
46.
Марти беше прегледана на скенер и на магнитен резонанс и й направиха рентгенови снимки и електрокардиограма. Оставаше само да се изпишка в пластмасова чашка и после можеше да си тръгне. Благодарение на валиума тя вече беше достатъчно спокойна, за да рискува да влезе сама в тоалетната.
Но Марти още не беше на себе си. Хапчето не премахна необяснимото й безпокойство, а само го притъпи.
Докато миеше ръцете си на мивката, Марти се осмели да се погледне в огледалото. И направи грешка. В отражението на очите си тя съзря другата Марти, ожесточена и изпълнена с гняв.
Марти бързо наведе глава.
Докато двамата с Дъсти излизаха от болницата, безпокойството й отново се засили.
Дъсти й даде още една таблетка валиум.
Във вътрешния двор между двете сгради минаваха много хора. В главата на Марти шепнеше зловещ глас, който непрекъснато коментираше върху уязвимостта на минувачите. Ето мъж с гипсиран крак. Колко лесно е да го бутнеш и да го ритнеш в гърлото. И онази жена в инвалидната количка. Абсолютно беззащитна мишена.
Марти се съсредоточи върху плочките пред себе си и се опита да не обръща внимание на хората край нея, за да заглуши омразния вътрешен глас, който я ужасяваше. Тя стискаше ръката на Дъсти и разчиташе на валиума и на съпруга си, за да стигне до колата.
Януарският ветрец се засили и донесе хлад от северозапад. Големите секвои зашепнаха заговорнически. Отблясъците на слънчевата светлина и сенките върху предните стъкла на десетките автомобили на паркинга приличаха на предупреждения в код, които Марти не можеше да разшифрира.
До срещата с доктор Ариман имаше време и те решиха да обядват. Макар че второто хапче валиум скоро щеше да подейства, Марти нямаше доверие в себе си, че ще прекара четирийсет и пет минути в някое заведение, без да направи сцена, затова Дъсти започна да търси ресторант за бързо хранене.
Той кара около километър и половина, когато Марти го помоли да спре пред триетажната жилищна сграда със зелена морава отпред, тропически дървета, митри и високи палисандри с тъмночервени цветове. Мястото изглеждаше чисто, безопасно и уютно.
— След пожара трябваше да построят отново половината — каза Марти. — Изгоряха шейсет апартамента.
— Кога се случи това?
— Преди петнайсет години.
— Сградата не изглежда обитавана от духове.
— А би трябвало. Загинаха девет души, от които три малки деца. Странно… колко хубава изглежда, сякаш онази нощ е била сън.
— Щеше да бъде по-лошо, ако баща ти не беше там.
Макар че Дъсти знаеше всички подробности, Марти изпитваше желание да говори за пожара. От баща й бяха останали само спомени и тя искаше да ги съживи.
— Всичко било пламнало, когато пожарникарите дошли тук. Не се надявали, че ще угасят пожара бързо. Боб Усмихнатия влязъл четири пъти в огнената стихия и всеки път изнасял хора, които не биха оцелели без помощта му. Цяло семейство от петима били изгубили ориентация, заслепени от пушека и обкръжени от пламъците, но той ги спасил. Имало и други герои. Били повикани всички екипи, но никой не се борил като него. Непрекъснато влизал и излизал. Спасил шестнайсет човека, после припаднал и го откарали с линейка.
В онази нощ Марти и майка й бяха хукнали към болницата. И сетне, докато стоеше до леглото на баща си, Марти бе завладяна от страх, който мислеше, че ще я смаже. Лицето му беше червено от изгарянето първа степен. Саждите бяха проникнали толкова дълбоко в порите му, че не можеха да се измият лесно. Очите му бяха кръвясали, подпухнали и притворени. Веждите и по-голямата част от косата му бяха изгорели. На гърба му имаше тежко изгаряне втора степен. Лявата му ръка беше нарязана от стъкла, зашита и бинтована, а гласът — страшен, дрезгав и стържещ както никога дотогава. Дъхът му още миришеше на пушек. Смрадта излизаше от белите му дробове. Тогава Марти беше тринайсетгодишна, но докато гледаше в какво тежко състояние е баща й, изведнъж се почувства незначителна, уязвима и безпомощна като четиригодишно дете.