— Той събра сили и едва-едва протегна ръка към мен и каза: „Хей, госпожице М“. Опита се да се усмихне, но лицето му беше обгоряло, затова усмивката му беше странна и не ме развесели. После добави: „Искам да ми обещаеш нещо.“ Кимнах, защото бих обещала да направя всичко за него и той трябваше да знае това. „Когато отидеш на училище, не се хвали какво е направил баща ти. Съучениците ти ще разпитват и ще повтарят неща, които са казали за мен по новините, но ти не се фукай. Кажи им, че съм в болница… ям сладолед, тормозя сестрите и се забавлявам.“
Дъсти не бе чувал тази част от историята.
— Защо те е накарал да обещаеш такова нещо?
— И аз го попитах същото. Той отговори, че другите деца в училище имат бащи и ги мислят за герои. И повечето наистина са герои или биха станали, ако им се предостави възможност. Но бащите им били счетоводители, продавачи и монтьори и просто нямали късмета да са на подходящото място в подходящия момент. Боб бил късметлия, защото такава била професията му. „Ако някое дете се прибере вкъщи и разочаровано погледне баща си, защото ти си се хвалила с мен, тогава ще си постъпила непочтено. А аз знам, че не си непочтена.“
— Късметлия — учуди се Дъсти и поклати глава.
— Боб Усмихнатия беше страхотен.
— Да.
Наградата за храброст, която тогава баща й получил, не била нито първата, нито щеше да бъде последната. Преди ракът да стори онова, което пламъците не можаха, той стана най-награждаваният гражданин в историята на щата.
Боб настояваше да получи всяка награда в тесен кръг, без церемония и съобщение в пресата. Според неговия начин на мислене той само правеше онова, за което му плащат. Пък и рискът, и раните очевидно бяха незначителни в сравнение с преживяването през войната.
— Не знам какво му се е случило във Виетнам — продължи Марти. — Той никога не говореше за това. Когато бях единайсетгодишна, намерих медалите му в кутия на тавана. Каза ми, че ги е спечелил, защото пишел на машина най-бързо от всички секретари на командира. Когато номерът не мина, обясни, че във Виетнам организирали състезания по готвене и той направил страхотна торта. Но макар да бях единайсетгодишна, знаех, че не дават Бронзови звезди за торти. Нямам представа дали е бил добър човек, преди да отиде във Виетнам, или е станал такъв, след като се е върнал от там. Но мисля, че е станал по-добър от страданията, които е преживял във Виетнам. И те са го направили изключително скромен, щедър и изпълнен с обич към живота и към хората… Много ми липсва.
— Знам.
— И точно заради това толкова много се страхувам от… безумните неща, които стават с мен…
— Ще ги преодолееш, Марти.
— Имам предвид, че се боя… да не направя нещо и да опетня името му.
— Не е възможно.
— Не знаеш на какво съм способна — потрепервайки, каза тя.
— Знам. Невъзможно е. Ти си дъщеря на баща си.
Марти беше толкова изненадана, че дори не можа да се усмихне. Зрението й се замъгли и макар че стисна треперещите си устни, тя усети соления вкус на сълзите в ъгълчетата на устните си.
Двамата обядваха в колата на паркинга зад ресторанта за бързо хранене.
— Няма покривка, нито свещи или ваза с цветя — отбеляза Дъсти, докато се наслаждаваше на сандвича с риба тон и пържени картофи, — но трябва да признаеш, че гледката към онази контейнери за отпадъци е прекрасна.
Макар да не бе закусвала, Марти си поръча само млечен ванилов шейк. Не искаше стомахът й да е пълен с мазна храна, ако в съзнанието й отново се появяха онези ужасни образи на насилие и смърт.
Тя се обади на Сюзан. Телефонът иззвъня двайсет пъти, но никой не вдигна слушалката.
— Нещо не е наред.
— Хайде да не правим прибързани изводи. Ако след срещата с доктор Ариман не се свържем с нея, ще отидем у тях — обеща Дъсти.
Измъчвана от странното си неразположение, Марти не бе намерила удобна възможност, за да каже на Дъсти за невероятното твърдение на Сюзан, че е жертва на среднощен гост, който идва и си отива, когато пожелае и не й оставя спомени за посещенията си.
Но и сега моментът не беше подходящ. Марти бе постигнала деликатно равновесие и се страхуваше, че ако преразкаже емоционалния си разговор със Сюзан, отново ще се почувства зле. Пък и само след няколко минути трябваше да бъдат в кабинета на доктор Ариман и нямаше време да разкаже всички подробности.