Ариман сключи пръсти под брадичката си, замисли се и рече:
— Марти, ти водиш тук Сюзан от година и…
— След като тя и Ерик се разделиха.
— Да. Ти си връзката й с външния свят, пазаруваш и изпълняваш други поръчки за нея. Тя отбеляза малък напредък и ти се тревожиш още повече. И започваш да обвиняваш себе си за неуспеха й да реагира бързо на терапията.
— Обвивам себе си? — изненада се Марти.
— Доколкото те познавам, присъщо ти е силно чувство за отговорност към другите.
— Генът на Боб Усмихнатия — отбеляза Дъсти.
— Баща ми — обясни тя. — Робърт Удхаус.
— Аха. Според мен ти си мислиш, че по някакъв начин си разочаровала Сюзан и чувството за провал е прераснало във вина. И тази вина е източникът на автофобията ти. Ако си разочаровала най-добрата си приятелка, която много обичаш, тогава започваш да мислиш, че не си толкова добър човек, колкото си предполагала и вероятно дори си лоша, не може да ти се има доверие и не ставаш за приятелка.
За Дъсти обяснението беше твърде елементарно, за да е истина, но въпреки това звучеше убедително.
Марти го погледна и той видя, че реакцията й е същата като неговата.
Но как беше възможно стабилен човек изведнъж да бъде поразен от сложно и рядко срещано заболяване?
— Вчера, когато ти доведе Сюзан, ти ме дръпна настрана, за да ми кажеш колко много се притесняваш за нея — напомни й Ариман.
— Да.
— И спомняш ли си какво друго каза? Имала си чувството, че си я разочаровала.
— Но аз нямах предвид…
— Каза го убедено. С болка. Разочаровала си я.
— Така ли казах? — замислено попита Марти.
— Точно така — усмихна се психиатърът. — Ако следващият разговор потвърди тази диагноза, тогава ще имаме добра новина.
— Нуждая се от добри новини — каза Марти, макар че изглеждаше обезпокоена, откакто влезе в кабинета му.
— Определяне на скритата причина за всяка фобия често е най-трудната част от терапията. Ако автофобията ти се корени във вината към Сюзан, тогава ще сме прескочили година на анализиране. И още по-добре ще бъде, ако си развила симпатикова фобия.
— Като съпрузите, на които сутрин им се гади, когато съпругите им са бременни? — попита Марти.
— Точно така. Симпатиковата фобия се лекува много по-лесно отколкото състояние с по-дълбоки причини като на Сюзан. Гарантирам, че няма да ме посещаваш дълго.
— Колко ще продължи терапията?
— От един до три месеца. Трябва да разбереш, че няма начин периодът да се фиксира. Всичко зависи от… теб и мен.
Дъсти изпита още по-голямо облекчение и се облегна назад. Един месец, дори три, не беше толкова дълго време. Особено ако Марти бележеше стабилен напредък. Щяха да издържат.
Доктор Ариман беше страхотен психиатър. Той щеше да прогони страховете на Марти.
— Готова съм да започнем — заяви Марти. — Сутринта ходих при нашия интернист…
— И какво е мнението му? — заинтересува се Ариман.
— Той мисли, че трябва да предприемем необходимите стъпки, за да изключим тумор в мозъка, но по всяка вероятност проблемът ще се реши с терапия, а не с лекарства.
— Струва ми се, че е добър и задълбочен лекар.
— В болницата ми направиха изследвания — всичко, което той поиска. Но сега… мисля, че тук ще получа помощ.
— Тогава да започваме — весело и бодро каза доктор Ариман. Ентусиазмът му беше насърчителен, защото, изглежда, представляваше израз на всеотдайност към работата и доверие в уменията му.
Доктор Ариман щеше да прогони страховете на Марти.
— Господин Роудс — рече психиатърът, — традиционната терапия, разбира се, е процес, който изисква конфиденциалност за пациента. Затова ще ви помоля до края на сеанса да чакате в съседното помещение.
Дъсти погледна Марти, която му се усмихна и кимна.
Това място беше безопасно. Тук с Марти всичко щеше да бъда наред.
— Разбира се — каза Дъсти и стана от стола.
Марти му даде коженото си яке и той го преметна на рамото си.
— Оттук, господин Роудс — каза Ариман, прекоси кабинета и се насочи към вратата на чакалнята.
Облаците над Тихия океан се бяха сгъстили. Вълните бяха тъмнолилави и изглеждаха по-многобройни отпреди. Големи пространства вода бяха черни.
Краткият пристъп на безпокойство изчезна, когато Дъсти отмести поглед от огромния прозорец и последва Ариман.
Вратата между облицования с махагон кабинет и вътрешната чакалня беше изненадващо масивна и тихо изскърца, сякаш в помещението имаше вакуум, който бе нарушен.
Дъсти предположи, че такава врата е необходима, за да не може никой да подслушва пациентите. Вътрешният пласт несъмнено беше от звукоизолационен материал.