Светложълтите стени и подът от черен гранит във вътрешната чакалня бяха същите като онези във фоайето в главния вход на офиса.
— Желаете ли Дженифър да ви донесе кафе, кока-кола или студена вода? — попита Ариман.
— Не, благодаря — отговори Дъсти.
— Списанията на масата са нови. Това е може би единственият лекарски кабинет, който не е гробище за броеве от минали десетилетия.
— Мислите за всичко.
Психиатърът сложи ръка на рамото му.
— Тя ще се оправи, господин Роудс.
— Да, Марти не се предава лесно.
— Вярвайте.
— Вярвам.
Ариман се върна при Марти.
Вратата се затвори и автоматично се заключи. От външната страна нямаше дръжка.
48.
Черни къдрици. Искрящи сини очи. Светлина в мрака.
Психиатърът остана доволен от стихчето хайку, което измисли, докато се връщаше в кабинета си, и се настани на креслото срещу Марти.
Без да пророни дума, той се втренчи в лицето й, изучавайки чертите й, и се запита дали продължителното му мълчание ще я накара да се почувства неудобно.
Тя чакаше невъзмутимо и очевидно смяташе, че изучаването има клинична цел, която Ариман ще й обясни в подходящ момент.
Както и със Сюзан Джагър, доктор Ариман вече бе внушил на Марти и Дъсти Роудс убедеността да се чувстват напълно спокойни в кабинета му. И да изпитват облекчение, когато го видят.
Той бе втълпил в съзнанието им пет мисли. Това място е безопасно. Доктор Ариман е страхотен психиатър. Всичко е наред сега, когато сме при него. Той е отдаден на пациентите си. Доктор Ариман ще прогони страховете на Марти. Тези медитации щяха да засилят усещането им, че единственото им спасение е доктор Ариман.
Той много се забавлява, докато ги наблюдаваше как се усмихват и кимат, макар че сигурно се питаха как така безпокойството им изведнъж изчезна. И колко забавно беше някой мъж с такава благодарност да ти повери съпругата си, когато намерението ти да я унижиш, посрамиш, опозориш и накрая да я унищожиш.
След неочакваната пауза, предизвикана от самоубийството на Сюзан, играта започна отново.
— Марти? — попита Ариман.
— Да, докторе.
— Реймънд Шоу.
Държанието й мигновено се промени. Тя се скова и изправи рамене. Красивата й усмивка замръзна на устните и помръкна.
— Слушам.
След като я активира, психиатърът я въведе в сложна програма, която беше кратко и ясно закодирана в предназначеното за нея стихче хайку.
— Западен вятър…
— Ти си западът и вятърът — покорно каза Марти.
— Сухи листа събира…
— Листата са инструкциите ти.
— На изток вее.
— Изтокът съм аз.
Сега всички инструкции, които Ариман й дадеше, щяха да се съберат като есенни листа, за да подхранят тъмните дълбини на подсъзнанието й.
Докато държеше черното кожено яке на Марти, Дъсти усети книгата с меки корици в десния джоб. Това беше романът, който през последните четири-пет месеца тя носеше, докато придружаваше Сюзан.
Макар Марти да твърдеше, че сюжетът е увлекателен, книгата изглеждаше недокосната. Дъсти прелисти страниците, които бяха чисти, неотваряни и залепнали една за друга, сякаш се разделяха за пръв път, откакто бяха подвързани.
Той си спомни как Марти бе говорила за романа с неясния език на гимназистка, която рецитира запаметена рецензия, без да си е направила труда да прочете изучаваното произведение. Изведнъж в Дъсти се зароди убеждението, че тя не е прочела книгата. Но не можеше да си представи защо би го излъгала за нещо толкова банално.
Всъщност Дъсти не можеше да повярва, че Марти би го излъгала, защото необикновеното уважение към истината беше един от проблемните камъни, с които тя постоянно подлагаше на изпитание правото си да се нарече дъщеря на Боб Усмихнатия.
Той закачи якето си и прегледа списанията на масата. Те бяха изпълнени или с безсрамно умилкване на известни личности, или на уж остроумно заяждане и анализи на действията и думите на известни личности, което в края на краищата, имаше един и същ ефект.
Дъсти седна и погледна книгата в ръцете си.
Заглавието беше познато. Навремето романът беше бестселър. Имаше филм. Дъсти не беше чел книгата, нито бе гледал филма.
„Кандидатът от Манджурия“ от Ричард Кондъл.
Според втората страница първото издание беше публикувано през 1959 година. Преди цяла епоха. В друго хилядолетие.
Но още я издаваха. Това беше добър знак.
Макар да беше трилър, романът не започваше с тъмна, бурна нощ, а в слънчев ден, в Сан Франциско. Дъсти се зачете.
Психиатърът помоли Марти да седне на дивана и се настани до нея.
Тя послушно изпълни молбата му.