Единият беше учебник по патология — разпознаването и тълкуването на болестите и нараняванията на човешкото тяло. Доктор Ариман се интересуваше от съдебна патология, защото беше лекар и защото беше твърдо решен да не оставя доказателства — в органичните развалини в резултат на игрите му, които можеха да го отведат в затвора.
Втората книга беше изчерпателен учебник за тактиката, процедурите и съдебномедицинските експертизи в разследване на убийства. Ариман я бе купил, ръководейки се от принципа, че като добър играч, трябва отлично да познава стратегията на противника.
Двата тома представляваха галерия на зловещото изкуство на Смъртта. В учебника по съдебна патология имаше по-голямо разнообразие на смразяващ ужас, но учебникът за разследване на убийства предлагаше повече снимки на жертви, които бяха по-очарователни от онези, направени в моргата така, както кланицата е по-интересна от всеки магазин за месо.
Марти покорно чакаше. Очите й бяха широко отворени. Тя беше готова да възприеме всичко, което Ариман й предложеше.
— Много си красива — каза той. — Трябва да призная, че бях запленен от Сюзан и не оценявах достатъчно красотата ти. Досега.
С добавката на малко страдание, Марти щеше да бъде изключително еротична.
Психиатърът отвори учебника за разследване на убийства и насочи вниманието й към снимка на мъртъв мъж, проснат на пода. Човекът беше гол и имаше трийсет и шест рани. Ариман накара Марти да обърне внимание на богатото въображение, което убиецът бе проявил към гениталиите на жертвата.
— Погледни металния шип в челото — каза психиатърът. — Стоманен и дълъг двайсет и пет сантиметра, но е забит толкова дълбоко, че почти не се вижда. Приковал е мъжа към дъбовия под. Несъмнено символизира трънения венец на Исус. Започни всеки великолепен детайл, Марти.
Тя се втренчи съсредоточено в снимката.
— Убитият е бил свещеник — уведоми я Ариман и прелисти страницата.
Дъсти се притесняваше за Марти и не очакваше, че ще може да се съсредоточи върху романа. Неспокойствието, което го обзе, когато прекрачи прага на кабинета на доктор Ариман, не го напусна и разказът го заинтригува.
„Кандидатът от Манджурия“ предлагаше увлекателен сюжет, изпъстрен с колоритни герои, точно както бе казала Марти. Като се има предвид високото качество на романа, фактът, че не бе успяла да го прочете за няколко месеца, докато го носеше по време на сеансите на Сюзан, беше по-необясним от всякога.
Във втората глава Дъсти стигна до параграф, започващ с името доктор Йен Ло.
Той се стресна толкова силно, че книгата едва е падна от ръцете му.
Дъсти беше сигурен, че зрението му го е подвело. Той се втренчи в името.
Щом бе чул името доктор Йен Ло, Скийт мигновено бе изпаднал в странно, дисоциативно състояние, сякаш бе хипнотизиран, и сега, когато го прочете, Дъсти изпита необясним страх. По гърба му полазиха ледени тръпки. Кожата му настръхна и кръвта му се смрази.
Той стана и започна да крачи из малкото помещение, опитвайки се да събере сили да държи книгата неподвижна, за да може да чете.
Защо Скийт прояви такава реакция към името на един от героите в романа?
Вероятно дори не го беше чел, защото харесваше фантастични романи с дракони и вълшебници.
След като няколко пъти обиколи стаята, Дъсти се отчая, отново седна на стола и продължи да чете.
Доктор Йен Ло…
49.
— Най-интересното на тази снимка са очите на жертвата, Марти. Колко широко отворени изглеждат! Клепачите са вдигнати толкова високо от шока, че сякаш са отрязани. И каква загадъчност има в погледа, все едно в момента на смъртта мъжът е видял отвъдното.
Марти гледаше очите на снимката и мигаше.
Ариман прелисти на следващата страница и каза:
— Тази е особено важна, Марти. Разучи внимателно детайлите.
Тя се наведе.
— Впоследствие ти и Дъсти ще трябва да разчлените една жена по подобен начин и ти ще наредиш частите на трупа така изобретателно както на тази снимка. Жертвата тук е четиринайсетгодишно момиче, но двамата ще имате работа с много по-възрастен човек.
Психиатърът бе толкова силно заинтригуван от снимката, че не видя двете сълзи, които се стекоха по лицето на Марти. Той вдигна глава, съзря онези перли и се изуми.
— Марти, би трябвало да се намираш в най-потайните дълбини на подсъзнанието си, в параклиса. Кажи ми дали си там.
— Да. В параклиса съм.
Личността й бе толкова дълбоко потисната, че тя не би трябвало да реагира емоционално нито на онова, което вижда, нито на онова, което правят с нея. Ариман трябваше да я изведе на по-високо ниво на съзнанието, за да я изтръгне от тази реакция.