А после романът отново беше в ръката му и той седеше на стола и четеше, сякаш не го бе оставял.
Магия ли беше това?
Колебаейки се, Дъсти протегна ръка, взе книгата, огледа я изумено, сетне прелисти с палец страниците.
Знакът му напомни шумолене на колода карти. Тази мисъл предизвика асоциации с американския войник с промит мозък в романа. Човекът беше програмиран да стане убиец и бе активиран, щом му дадяха колода карти и го попитаха: „Защо не убиеш времето си с един пасианс?“ За да въздейства, въпросът трябваше да бъде формулиран точно по този начин. И после войникът започваше да реди пасианс, докато извадеше от колодата дама каро. Тогава подсъзнанието му ставаше достъпно за човека, който го контролираше и войникът беше готов да приема инструкциите му.
Дъсти замислено продължи да прелиства страниците и седна.
Онова, което ставаше тук, не беше магия, а още един пропуск във времето.
Но каква логика имаше в това?
Никаква.
Заредено с инстинктивна енергия, съзнанието му се изпълваше с въпроси. Дъсти не можеше да се съсредоточи върху романа. Той се приближи до закачалката и пъхна книгата в джоба на якето си, а от другия извади клетъчния телефон.
Дъсти стигна до извода, че програмиран човек с промит мозък може да бъде активиран вместо с въпроса „Защо не убиеш времето с един пасианс?“, с име. Доктор Йен Ло.
И достъпът до подсъзнанието може да се осъществи не само с дама каро, а със стихче. Хайку.
Крачейки напред-назад, Дъсти се обади на Нед Мадъруел.
Нед отговори на третото позвъняване. Той още беше в къщата на семейство Соренсън.
— Днес не можахме да боядисваме, защото е влажно от дъжда, но свършихме много подготвителна работа. По дяволите, Чешита и аз свършихме повече работа днес, отколкото за два дни, когато с нас се мотаеше онова малко, безнадеждно, дрогирано лайно.
— Скийт е добре — рече Дъсти. — Благодаря ти, че попита как е.
— Надявам се, че там, където си го завел, денонощно ритат мършавия му задник.
— Точно така. Заведох го в клиника „Света Дева Мария, ритач на задници“.
— Би трябвало да има такова място.
— Сигурен съм, че ако Праволинейните поемат контрола върху църквата, във всеки град ще има такава клиника. Слушай, Нед, ще оставиш ли Чешита да работи сам, за да направиш нещо за мен?
— Разбира се. Чешита не е самопогубващ се наркоман. Мога да разчитам на него.
— Виждал ли си напоследък Снежния човек?
— Ако каже, че го е видял, ще му повярвам.
— И аз — призна Дъсти, после каза на Нед какво иска от него и двамата се споразумяха кога и къде да се срещнат.
Дъсти приключи разговора, закачи телефона на колана си и погледна часовника си. Беше почти три.
Той седна, втренчи се в пода от черен гранит и се замисли толкова съсредоточено, че когато ключалката на вратата на кабинета на Ариман изщрака, трепна, но не скочи.
Марти излезе първа. Усмихваше се. Доктор Ариман вървеше след нея и също се усмихваше. Дъсти изпита облекчение, като го видя, защото психиатърът излъчваше компетентност, състрадание и увереност.
— Сеансът мина отлично — увери го психиатърът. — Вече имаме напредък. Мисля, че Марти ще реагира блестящо на терапията.
— Слава Богу — рече Дъсти и взе от закачалката якето й.
— Не твърдя, че не ни предстоят трудности — предупреди ги Ариман. — Вероятно ще има още по-лоши пристъпи на паника, отколкото до настоящия момент. В края на краищата тази фобия е рядко срещана и предизвикателна. Но съм абсолютно убеден, че в дългосрочен план Марти ще се излекува.
— В дългосрочен план? — учуди се Дъсти, но не разтревожено, защото никой не беше в състояние да се тревожи в присъствието на доктор Ариман.
— Не повече от няколко месеца. Вероятно дори по-бързо. Фобиите имат невидими часовници, които не можем да коригираме. Но имаме всички основания да бъдем оптимисти. На този етап няма дори да предпиша медикаментозно лечение. В продължение на седмица-две сеансите ще бъдат достатъчни, а после ще видим какво ще правим.
Дъсти едва не спомена за валиума, който доктор Клостърман бе препоръчал, но Марти го изпревари.
— Чувствам се добре, миличък. Наистина. Много по-добре.
— В петък сутринта. Десет часа — напомни им доктор Ариман.
— Ще бъдем тук — увери го Дъсти.
— Сигурен съм, че ще дойдете — усмихна се психиатърът.
Ариман се върна в кабинета си и когато затвори вратата, в чакалнята сякаш нахлу хлад.
— Той наистина е страхотен психиатър — рече Марти.
— Доктор Ариман е отдаден на пациентите си — усмихна се Дъсти, макар да се запита откъде знае, че Ариман е отдаден на нещо друго, освен на хонорарите си.