— Ти, аз и Скийт — убийци?
— Докато не застреля Джон Кенеди, Лий Харви Осуалд е бил напълно неизвестен.
— Благодаря, че ми каза.
Дъсти усети нова промяна в настроението си. Докато плащаше за паркинга, будката на пазача му се стори заплашителна, сякаш бариерата беше охранителен пост на далечна и затънтена граница на Балканите, където униформени главорези с автомати редовно ограбват и понякога убиват пътници. Касиерката беше приятна и хубава жена на около трийсет години, но Дъсти изпита параноичното чувство, че тя е различна от онова, което изглежда. Когато бариерата се вдигна, му се стори, че в половината коли, които минават по улицата, има екипи, чиято задача е да го следят.
52.
Дъсти караше по Нюпорт Сентър Драйв, под високите палми.
— Добре, ако някой ни е сторил такова нещо, кой би могъл да бъде? — попита Марти.
— В „Кандидатът от Манджурия“ това са Съветския съюз, китайците и севернокорейците.
— Съветския съюз вече не съществува. Някак не виждам как ние тримата можем да бъдем използвани в заплетена конспирация на азиатския тоталитаризъм.
— Ако беше филм, вероятно щяха да са извънземните.
— Страхотно. Да повикаме Нютън Чешита и да почерпим от богатите му знания по въпроса.
— Или е някаква огромна конспирация, която цели да ни превърне в безмозъчни консуматори.
— Вече се побърквам и без тяхна помощ.
— Тайна правителствена агенция. Политици заговорници. Големия брат.
— Това е твърде реалистично за да ме успокои. Но пак питам, защо ние?
— Ако не бяхме ние, щеше да е някой друг.
— Неубедителен аргумент.
— Знам — отчаяно каза Дъсти.
Някъде дълбоко в подсъзнанието му го измъчваше друг отговор, който обаче не можеше да се изясни и да придобие очертания.
Той си спомни рисунката на гората, превръщаща се в град, когато я погледнеш от друг ъгъл. Дъсти отново беше в ситуация, където от дърветата не можеше да види града.
Той си спомни и съня със светкавицата и чаплата. Помпата на апарата за измерване на кръвното налягане се носеше във въздуха, стискана и отпускана от невидима ръка. В онзи сън при него и Марти имаше трето присъствие, призрачно като фантом.
Онова присъствие беше техният инквизитор — извънземни, агент на Големия брат или някой друг. Дъсти подозираше, че ако наистина се намира под влиянието на някаква програма, имплантирана чрез хипноза, тогава са му внушили да се съмнява не в истинския извършител, а в други и невероятни заподозрени като извънземни или правителствени агенти. Реалният му враг беше невидим както в живота, така и в кошмара с кряскащата чапла.
Дъсти зави надясно по Пасифик Коуст Хайуей. Марти отвори „Кандидатът от Манджурия“ и прочете първото изречение, съдържащо името, което задействаше краткотрайната й загуба на връзка с реалността. През тялото й премина ледена тръпка, но тя не изпадна в транс.
— Реймънд Шоу — прочете тя на глас, но не последва никакъв ефект.
— Може би трябва друг да ти го каже. Реймънд Шоу.
— Слушам.
След десет секунди Марти се върна в реалността.
— Подейства — каза Дъсти.
Тя се намръщи.
— Да занесем книгата вкъщи и да я изгорим.
— Няма смисъл да го правим. В романа има улики. Тайни. Не мисля, че си купила книгата. Онзи, който я е пъхнал в ръцете ти, сигурно действа от другата страна на барикадата. Иска да ни подскаже какво правят с нас. Книгата е ключ. Дали са ти ключ, за да се досетиш какво става.
— Така ли? Защо просто не са дошли при мен и не са ми казали: „Хей, мадам, едни хора, които познаваме, човъркат в мозъка ти и ти внушават автофобия и много други неща. Нямаш представа какви са причините. И това не ни харесва.“
— Да речем, че наистина става дума за правителствена агенция. И вътре в нея има малка група хора, които имат морални възражения срещу проекта…
— Операцията по промиване на мозъците на Дъсти, Скийт и Марти.
— Да. Но не могат да дойдат при нас.
— Защо? — настоя Марти.
— Защото ще ги убият. Или се страхуват, че ще ги уволнят или ще загубят пенсиите си.
— Възразяват от морални съображения, но не чак до там, че да загубят пенсиите си. Това звучи реалистично. Но останалото… И затова са ми подхвърлили книгата. И после, неизвестно защо, изглежда, са ме програмирали да не я чета.
Дъсти спря пред червен светофар.
— Звучи малко неубедително, нали?
— Много.
Те се намираха на мост над канала между пристанището на Нюпорт и залива. Слънцето не грееше и водата изглеждаше сиво-зелена, но не и черна.
— Но има нещо убедително — каза Марти. — Онова, което става със Сюзан.