Бюканън не отговори.
— Да не би да си очаквал, че ще работиш под прикритие цял живот?
— Никога не съм мислил за това.
— Хайде де — каза мъжът, — не мога да повярвам.
— Наистина е така. Нито за миг не съм се замислял. Никога не съм мислил по-далеч от ролята, която съм изпълнявал. Започнеш ли да кроиш планове за пенсия, докато работиш под прикритие, неминуемо допускаш грешки. Забравяш за ролята, която играеш. Започваш да се държиш необичайно. А това е най-сигурният начин да не доживееш до пенсията, за която кроиш планове.
— Е, вече е време да помислиш за това.
Болката в главата на Бюканън се усили.
— Защо постъпвате така с мен? Аз не съм се провалил. Това, което се случи, не беше по моя вина. Успях да неутрализирам пораженията. Операцията не пострада.
— Да, но можеше и това да се случи.
— Дори и тогава вината нямаше да бъде моя — каза Бюканън.
— В момента не говорим за вина. Обсъждаме какво се е случило и какво не се е случило, и какво почти се случи. Може би късметът ти е изневерил. С една дума, ти си на тридесет и две години. В нашата игра това те прави старец. Осем години? Господи, чудо е, че все още си жив! Време е да се откажеш.
— Фактът, че все още съм жив, доказва колко съм добър. Не заслужавам…
Дъждът се усили и забарабани по покрива на колата. Чистачките на предното стъкло започнаха да се движат по-бързо.
— Виждал ли си някога досието си?
Въпреки болката Бюканън поклати глава.
— Искаш ли да го видиш?
— Не.
— Психологическият ти профил е доста показателен.
— Не ме интересува.
— Ти си това, което наричат „дисоциативна личност“.
— Казах ти, не ме интересува.
Мъжът навлезе в съседната лента, като поддържаше същата скорост въпреки дъжда.
— Аз не съм психолог, но разбрах това, което е описано в досието. Ти не харесваш себе си. Правиш всичко възможно, за да не погледнеш навътре в себе си. Просто се раздвояваш. Идентифицираш се с хората и предметите около теб. Конкретизираш всичко. Ти се… дисоциираш.
Бюканън погледна навъсено напред към колите, чиито очертания дъждът сякаш размиваше.
— В нормалното общество това твое състояние щеше да ти пречи — продължи мъжът. — Но инструкторите ти веднага са разбрали какъв късмет са извадили, когато компютърът, в който били програмирани определени критерии за търсене, избрал твоя профил. В гимназията си проявил очевиден талант — може би точният термин е натрапчиво желание — да се изявяваш като актьор. Командирите ти от Силите за специални операции в Бенинг и Браг дали отлична оценка на бойните ти умения. Като взели пред вид тази уникална страна на личността ти, единственото, което оставало, за да отговориш на изискванията им, било още по-специализирано обучение във фермата.
— Не искам да слушам повече — каза Бюканън.
— Ти си идеален агент за работа под прикритие. Никак не е чудно, че си успял да се превъплатиш в толкова много фалшиви самоличности за осем години и че твоите командири са си мислели, че няма опасност да рухнеш психически. Грешка! Ти вече си бил рухнал. А работата под прикритие е била за теб начин да се лекуваш. Ти си се мразел толкова много, че си бил готов да направиш всичко за възможността да не бъдеш самия себе си.
Бюканън спокойно се пресегна и сграбчи десния лакът на мъжа.
— Хей! — възкликна мъжът.
Средният пръст на Бюканън напипа нерва, който търсеше.
— Хей! — повтори мъжът.
Бюканън натисна.
Мъжът изпищя. Той подскочи от болка и колата рязко кривна от пътя, като занесе по мократа, хлъзгава настилка. Изненадани, шофьорите зад тях и в страничното платно също завъртяха рязко воланите и гневно натиснаха клаксоните.
— Виж какво — каза Бюканън, — или ще млъкнеш, или ще разбереш какво значи да загубиш контрол над кола, която се движи с деветдесет километра в час.
Лицето на мъжа беше посивяло като бетон. Устата му беше отворена от болка. По челото му беше избила пот, докато се опитваше да овладее колата.
Той кимна.
— Добре — каза Бюканън. — Знаех, че можем да се разберем с теб — той пусна ръката му, изправи се сковано на седалката и се загледа напред.
Мъжът промърмори нещо.
— Какво? — попита Бюканън.
— Нищо — отговори мъжът.
— И аз така си помислих.
Но Бюканън знаеше какво беше казал мъжът.
„Заради брат ти.“
— Какво прави той сега? — попита мъжът, който се представяше като Алън, когато влезе в апартамента, който се намираше точно над апартамента на Бюканън.
— Нищо — отговори майор Пътнам. Той отпи кафе от чашката от стиропор и продължи да наблюдава телевизионните монитори. Беше облечен с цивилни дрехи.