— Е, все нещо трябва да прави — Алън огледа апартамента. Полковникът и капитан Уелър ги нямаше.
— Не — каза майор Пътнам. — Нищо. Когато влезе, си помислих, че ще си налее нещо за пиене, ще отиде в банята, ще почете някое списание, ще включи телевизора, ще потренира, каквото и да е. Но той просто седна на дивана. Ето го. Това прави, откакто го остави. Нищо.
Алън приближи до редицата телевизионни монитори. Като продължаваше да разтрива лакътя си там, където Бюканън беше притиснал нерва, който все още го наболяваше, той присви очи и се взря в образа на Бюканън, седнал на дивана.
— Господи!
Бюканън седеше сковано изправен, неподвижен, с изопнато лице и напрегнат поглед, втренчен в стола срещу него.
— Господи! — повтори Алън. — Той е изпаднал в кататония. Знае ли полковникът за това?
— Обадих му се по телефона.
— И?
— Каза да продължа да го наблюдавам. За какво си говорихте двамата? Когато влезе, изглеждаше…
— Важното е за какво не си говорихме.
— Не разбирам.
— За брат му.
— Господи! — възкликна майорът. — Знаеш, че това е забранено.
— Исках да го изпитам.
— Е, ето ти реакцията.
— Да, но не е тази, която очаквах.
Бюканън си спомни старата история за магарето между двете бали сено. Магарето стояло точно по средата между двете бали. И двете бали били еднакво големи и миришели еднакво. Но защото нямало причина да избере едната бала пред другата, магарето умряло от глад.
Историята, която никога не би могла да се случи в действителност, тъй като магарето никога не би могло да застане точно по средата, а балите никога не можеха да бъдат с еднаква големина, представляваше теоретична илюстрация на проблема за свободата на волята. Способността да се направи избор, която повечето хора считаха за нещо съвсем естествено, зависеше от определени условия и без тях човек просто оставаше без мотивация, точно така, както в момента се чувстваше Бюканън.
Брат му.
Бюканън толкова упорито се беше старал да заличи спомена, че през изминалите осем години беше успял да забрави за този преломен момент, който обуславяше поведението му. Нито веднъж не беше помислил за него. В редките случаи на слабост, късно нощем, той понякога усещаше кошмара, който се спотайваше в мрака на подсъзнанието му, приклекнал, готов за скок. Тогава, събрал цялата си воля и решителност, той издигаше около съзнанието си стена на отрицание, на отказ да приеме неприемливото.
Дори и сега, когато му бяха отнели всички средства за защита, когато бяха разкрили истинската му самоличност, той беше достатъчно отвратен, така че споменът му подейства само отчасти, по принцип, но без подробности.
Брат му.
Прекрасният му брат.
Дванадесетгодишен.
Сладкия Томи.
Беше мъртъв.
И той го беше убил.
Бюканън имаше чувството, че е скован от лед. Не можеше да помръдне. Седеше на дивана, а краката и ръцете му бяха вдървени, цялото му тяло беше студено, парализирано. Той продължи да се взира в стола срещу него без да го вижда, изгубил представа за времето.
Пет часа.
Шест часа.
Седем часа.
Стаята потъна в мрак. Бюканън продължаваше да се взира без да вижда нищо.
Томи беше мъртъв.
И той го беше убил.
Кръв.
Той беше сграбчил пронизаното от коловете тяло, като се опитваше да го измъкне.
Бузите на Томи бяха ужасно бледи. Дишаше така, сякаш пускаше мехурчета. Стоновете му бяха задавени, сякаш си правеше гаргара. Но това, с което си правеше гаргара, не беше солена вода. Това беше…
Кръв.
— Боли. Много боли.
— Томи! О, Господи! Съжалявам! Не исках да го направя!
Да го бутна.
Просто се шегувах.
Не предполагах, че Томи ще загуби равновесие и ще падне. Не знаех, че долу в ямата има нещо.
Строителна площадка. Лятна вечер. Двама братя, впуснали се в приключение.
— Много боли.
— Том!
— Вече не ме боли.
— Томи!
Толкова много кръв.
Тогава Бюканън беше на петнадесет години.
Все още в кататония, седнал сковано изправен на дивана, втренчил поглед в тъмнината, Бюканън имаше чувството, че част от съзнанието му е вдигнало ръце и се опитва да отпъди ужасния спомен. Въпреки че по гърба му пробягваха студени тръпки, по челото му се стичаше пот.
Твърде дълго, помисли си той. Не си беше спомнял с такива подробности от онези дни и нощи преди погребението на Томи и последвалото ги непоносимо лято, този безкраен, както му се струваше, изпълнен със смазваща вина сезон на скръб, който най-сетне беше свършил, когато…
Мислите на Бюканън се стрелкаха и се заравяха в търсене на някаква защита срещу болезнения спомен за кръвта на Томи по дрехите му, за кола, който стърчеше от гърдите на Томи.