— Аз съм виновен.
— Не, ти не си искал да го направиш — беше казала майката на Бюканън.
— Аз го убих.
— Беше нещастен случай — беше казала майката на Бюканън.
Но Бюканън не й беше повярвал и беше сигурен, че щеше да полудее, ако не беше открил начин да се защити от мислите си. Отговорът се беше оказал изненадващо прост, сам по себе си прекрасно очевиден. Да се превърне в някой друг.
Дисоциативна личност. Бюканън се вживяваше в ролята на любимите си спортисти и рок звезди, на филмовите и телевизионни актьори, които боготвореше. Той изведнъж се превърна в запален читател — на романи, в които можеше да избяга и да се превърне в героя, с когото толкова отчаяно искаше да се отъждестви. Същата есен в гимназията той откри драматичния кръжок, тласкан подсъзнателно от отчаяното желание да усъвършенства уменията, които щяха да му бъдат необходими, за да поддържа въображаемите си защитни самоличности, ролите, които щяха да му позволят да избяга от самия себе си.
После, след гимназията, може би за да се самодокаже, може би за да накаже себе си, може би в търсене на ранна смърт, той беше постъпил в армията, но не в кое да е поделение, а в Специалните части. Името казваше всичко — той искаше да бъде специален. Той искаше да се принесе в жертва, да изкупи вината си. И още нещо — ако по време на службата си видеше достатъчно смърт, може би щеше да претръпне точно към онази, която не преставаше да го измъчва.
Както беше заявил мъжът, който се представяше като Алън, инструкторите на Бюканън от Специални операции бяха разбрали какъв късмет са извадили, когато компютърът им беше избрал неговия профил. Човек, който изпитваше отчаяна нужда да приема чужди самоличности. Агент, който нямаше да се измори, а напротив, щеше да работи с огромно удоволствие дълго време под прикритие.
А сега го лишаваха от бронята му, отнемаха му всички защитни прегради, изваждаха на показ вината, която го беше принудила да стане полеви агент и която беше успял да потисне.
Бюканън? Кой, по дяволите, беше Бюканън? Джим Крофорд беше човек, когото разбираше. Такъв беше и Ед Потър. И Виктор Грант. И всички останали. Той беше измислил подробни биографични данни за всеки един от тях. Някои от личностите, в които се беше превъплъщавал, бяха благословени (в случая с Ричард Дана дори буквално, защото Дана вярваше, че е удостоен с Божията милост като прероден християнин). Други имаха лични проблеми (съпругата на Ед Потър се беше развела с него заради мъж, който печелеше повече пари). Бюканън знаеше как се облича всеки от тях (Робин Чеймбърс се обличаше официално и винаги носеше костюм и вратовръзка). Той знаеше каква музика харесва всеки от тях (Питър Слоун беше луд по кънтри енд уестърн), каква храна предпочита (Джим Крофорд мразеше карфиол), по какъв тип жени си пада (Виктор Грант харесваше брюнетки) и какви филми обича (Крейг Мадън можеше всяка вечер да гледа „Пея под дъжда“) и…
Кой, по дяволите, беше Бюканън? Много важно беше Бюканън и неговите шефове винаги да мислят за него от гледна точка на последното му име. Безпристрастно. Обективно. След осем години, в които се беше превъплъщавал… грешка, самият той се беше превръщал — в стотици хора, Бюканън нямаше представа как да се превъплъти в самия себе си. Какви говорни особености имаше? Имаше ли нещо характерно в походката му? Какви бяха предпочитанията му по отношение на дрехите, храната, музиката? Беше ли набожен? Имаше ли някакво хоби? Любими градове? Какво му се отдаваше с лекота?
Господи, толкова дълго време беше прекарал под чужди имена, с чужди самоличности, че не знаеше кой е Бюканън. Не искаше да знае кой е Бюканън. Беше се озовал в капан между ролята на Виктор Грант, който беше мъртъв, и Дон Колтън, за когото знаеше твърде малко. Нямаше накъде да се обърне, нямаше какво да му помогне да избере кого да бъде. Чувстваше се парализиран.
В този миг инстинктът за самосъхранение заработи. Седнал сковано в тихата тъмна стая, той чу шум — прещракването на ключа в бравата на входната врата. Част от съзнанието му го накара да излезе от вцепенението, в което беше изпаднал. Тялото му вече не беше студено и безчувствено. Летаргията го напусна, прогонена от адреналина.
Дръжката на вратата изскърца. Докато някой, застанал във външния коридор, бавно отваряше вратата и в стаята блесна светлината на флуоресцентните лампи, Бюканън вече беше станал от дивана. Той се хвърли наляво и изчезна в мрака на спалнята. До слуха му достигна металическо проскърцване, когато човекът отвън извади ключа от ключалката. После чу тихо изщракване — човекът внимателно беше затворил вратата. Ушите му доловиха шум от предпазливи стъпки по килима.