Бюканън пусна водата в тоалетната и излезе.
— Снощи спомена нещо за отпуск.
Алън подозрително присви очи.
— Точно така.
— Е, на това отпуск ли му казваш? Да стоя затворен тук като в клетка?
— Казах ти. Дон Колтън трябва да остане невидим. Ако започнеш да влизаш и излизаш, съседите ще си помислят, че ти си този човек и когато следващият Дон Колтън се появи, ще се усъмнят, че има нещо нередно.
— А какво ще стане, ако замина оттук? Аз. Бюканън. В отпуск. Не съм бил в отпуск от осем години. Кой ще забележи? На кого ще му направи впечатление?
— Отпуск.
— Под моето собствено име. Може да ми се отрази добре, да бъда самия себе си за разнообразие.
Присвил очи, Алън наклони глава. Очевидно предложението го беше заинтригувало.
— Другата седмица. Нали трябва да отида на преглед при лекаря — каза Бюканън. — Може би дотогава твоите хора и полковникът ще са решили какво да правят с мен.
— Не съм упълномощен сам да взема това решение.
— Поговори с полковника — каза Бюканън.
Алън продължаваше да изглежда заинтригуван.
— Къде ще отидеш? Не можеш да напуснеш страната, тъй като нямаш паспорт.
— Аз така или иначе нямам намерение да напускам страната. Няма да ходя чак толкова далеч. На юг. В Ню Орлиънс. След два дни е празникът на Вси Светии. Човек може да прекара доста добре в Ню Орлиънс по това време.
— Чувал съм — каза Алън. — Човек може да прекара доста добре в Ню Орлиънс по всяко време.
Бюканън кимна. Молбата му щеше да бъде удовлетворена.
Но нямаше да отиде там като Бюканън.
В никакъв случай, помисли си той.
Щеше да се върне шест години назад.
Щеше да пресъздаде онзи човек, който беше преди шест години. Преди стотици живота.
Един щастлив човек, който обичаше джаз, ментови джулепи и боб с ориз.
Един чартърен пилот на име Питър Ланг, който беше преживял трагичната любов на живота си.
„Ето картичката, която никога не съм си мислила, че ще изпратя.“
7.
Пилотите, особено когато това не е истинската им професия и се налага да придадат достоверност на фалшивата си самоличност, трябва да летят. Вместо това Бюканън-Ланг се качи на влака за Ню Орлиънс.
Този начин на пътуване имаше няколко преимущества. Едно от тях беше, че за него това беше начин да си почине. Друго, че никой нямаше да го смущава, защото беше успял да си ангажира самостоятелно спално купе. Трето, че щеше да пътува доста и да запълни времето. В края на краищата нямаше какво да прави чак до вечерта на следващия ден, празника на Вси Светии. Разбира се, можеше да прекара деня в разглеждане на забележителностите на Ню Орлиънс. Истината обаче беше, че той добре познаваше Ню Орлиънс, неговите кейове, Френския квартал, Гардън Дистрикт, езерото Поншартен, ресторанта на Антоан, Презъврейшън Хол и най-вече екзотичните гробища. Питър Ланг изпитваше неподправен интерес към екзотичните гробища. Той ги посещаваше винаги когато имаше свободно време. Бюканън не си позволи да анализира изводите от този факт.
Главната причина обаче да предпочете влака, вместо да лети със самолет беше, че на железопътните гари нямаше скенери за метални предмети и проверка на сигурността с рентгенови лъчи. Така можеше да вземе със себе си 9-милиметровия пистолет Берета, който Джак Дойл му беше дал във Форт Лодърдейл. Оръжието беше пъхнато между две ризи и два чифта бельо, заедно с паспорта на Виктор Грант, до комплекта с тоалетни принадлежности в малката платнена пътническа чанта, която Бюканън носеше със себе си от Флорида. Тъй като тревогата, която изпитваше от своите шефове и объркването по отношение на самия себе си не преставаха да го измъчват, той беше благодарен, че излъга за паспорта и не каза на никого за оръжието. Паспортът и пистолетът му осигуряваха възможност за избор. Те бяха ключът към потенциална свобода. Това, че никога преди не му се беше случвало да излъже оперативен агент, сигурно би трябвало да го смущава и да му послужи като предупреждение, че е по-неуравновесен емоционално, отколкото предполагаше, че ударът по главата е по-сериозен, отколкото смяташе. Но докато седеше до прозореца на заключеното купе, заслушан в непрестанното тракане на колелата по релсите, вперил поглед в ярките есенни цветове на природата на Вирджиния, Бюканън продължаваше да разтрива ранената си глава и се радваше, че не беше опитал да скрие пистолета някъде в апартамента на Дон Колтън. Ако беше направил това, камерите щяха да го разкрият. А сега историята му очевидно беше успяла да убеди неговите шефове, иначе те не биха му дали пари, както и документи за самоличност под истинското му име, а после не биха му позволили да предприеме това кратко пътуване.