— Добре ли си? — загрижен, той беше отишъл при нея. — Да не ти се е случило нещо навън?
Тя сякаш не чу въпроса му. Сложи торбата на пода и започна да вади покупките. В този момент той разбра, че покупките не я интересуват. Хуана беше втренчила поглед в една рекламна диплянка за джазов концерт, която някой й беше дал на улицата. Тя я извади от торбата и щом Бюканън видя малкото кръстче в десния горен ъгъл, разбра на какво се дължеше тревогата й. Човекът, който й беше дал диплянката, беше тяхната свръзка. Малкото кръстче, изписано с флумастер, беше сигнал да прекратят операцията.
Предстоеше да им възложат нова задача.
В този момент Бюканън беше усетил необичайно силно близостта на Хуана, на нейното кръгло лице, на гладката й мургава кожа и на очертаните от блузата й твърди гърди. Беше му се приискало да я прегърне, но професионалната дисциплина не му позволи да направи това.
Обикновено жизнерадостен, този път гласът й беше прозвучал разстроено.
— Предполагам, през цялото време съм си давала сметка, че накрая ще ни възложат нови задачи — тя беше преглътнала. — Нищо не е вечно, нали?
— Правилно — мрачно беше отговорил той.
— Как… Мислиш ли, че пак ще работим заедно?
— Не знам.
Хуана беше кимнала замислено.
— Почти никога не се случва.
— Да — Хуана отново беше преглътнала.
През нощта преди да си заминат от Ню Орлиънс двамата бяха излезли на разходка из Френския квартал. Беше празникът на Вси Светии и старата част на града беше много по-пъстра и празнична от обикновено. Хората носеха маскарадни костюми, като много от тях изобразяваха скелети. Тълпата танцуваше, пееше и пиеше по тесните улички. През отворените врати отекваха джазови мелодии — някои меланхолични, други весели — които се сливаха, носеха се край перилата от ковано желязо над тълпата и се издигаха към отраженията на градските светлини в небето.
О, когато светците маршируват…
Разходката на Бюканън и Хуана беше завършила в Кафе дьо Монд, на улица „Декатюр“ близо до площад „Джаксън“. Прочутият ресторант на открито се славеше със своя специалитет — кафе с мляко и пържен сладкиш с плодова плънка, поръсен с пудра захар. Мястото беше препълнено, много от костюмираните посетители имаха нужда от кофеин и въглехидрати, за да преодолеят въздействието на алкохола, който бяха поели, преди да продължат веселбата. Равнодушни към празничната атмосфера, Бюканън и Хуана търпеливо бяха изчакали реда си. Октомврийската нощ беше мека, във въздуха витаеше обещание за дъжд, а от Мисисипи подухваше приятен бриз. Най-сетне един от сервитьорите ги отведе до масата им и взе поръчката. Те бяха хвърлили поглед към развеселената тълпа, бяха се почувствали не на място, неловко смълчани и накрая бяха започнали да обсъждат темата, която до този момент бяха избягвали. Бюканън не помнеше кой беше започнал първи или как, но в края на краищата всичко се беше завъртяло около въпроса: „Това краят ли е, или ще продължим да се срещаме?“ И когато Бюканън се беше сблъскал лице в лице с този въпрос, изведнъж беше разбрал колко абсурден е той. Утре Питър Ланг нямаше да съществува. И как Питър Ланг би могъл да поддържа някакви отношения със съпругата си, която утре също нямаше да съществува?
Тихо, за да не могат да подслушат разговора им сред шума на тълпата, Бюканън й беше казал, че ролите им са приключили, а Хуана го беше погледнала така, сякаш беше изтърсил някаква глупости.
— Не ме интересува кои бяхме — беше казала тя. — Говоря за нас.
— Аз също.
— Не — беше отговорила тя. — Тези хора не съществуват. Ние съществуваме. Утре започва действителността. Фантазията свърши. Какво ще правим?
— Обичам те — беше казал той.
Тя беше въздъхнала, леко потрепервайки.
— Чаках да кажеш това… Надявах се… Не знам как се случи, но аз изпитвам същото. Обичам те.
— Искам да знаеш, че винаги ще означаваш страшно много за мен — беше казал Бюканън.
Хуана беше започнала да се мръщи.
— Искам да знаеш — беше продължил Бюканън, — че…
Сервитьорът ги беше прекъснал, поставяйки на масата кафето им и горещите, покрити с пудра захар сладкиши.
Когато мъжът с престилката се отдалечи, Хуана се беше навела към Бюканън и беше заговорила с тих, но напрегнат от безпокойство глас:
— За какво говориш?
— …че винаги ще означаваш страшно много за мен. Винаги ще те чувствам близка. Ако някога ти потрябва помощ, ако има нещо, което мога да направя…
— Почакай малко! — Хуана се беше намръщила още повече. Лампите на тавана се отразяваха в тъмните й очи. — Това ми звучи като сбогуване.