— Веднага ще дойда при теб. По всяко време. Където и да е. Просто трябва да ми се обадиш. За теб ще направя всичко.
— Копеле — беше казала Хуана.
— Какво?
— Не е честно! Значи аз съм достатъчно добра, за да рискувам живота си с теб. Достатъчно съм добра, за да ти служа като прикритие. Но не съм достатъчно добра, за да се срещаш с мен след…
— Не исках да кажа това — беше отговорил Бюканън.
— Какво тогава, искаш да кажеш? Влюбен си в мен, но ме зарязваш?
— Не исках да се влюбвам, аз…
— Няма кой знае колко причини, когато един мъж обича една жена, да я напусне. А точно сега единствената, за която се сещам е, че той не смята, че тя е достатъчно добра за него.
— Изслушай ме…
— Това е, защото съм от латиноамерикански произход.
— Не! В никакъв случай! Това е глупаво. Моля те! Само ме изслушай!
— Ти ме изслушай! Може би аз съм най-хубавото нещо, което ти се е случвало. Не се отказвай от мен.
— Но утре трябва да го направя.
— Трябва? Защо? Заради хората, за които работим? Да вървят по дяволите! Те очакват да продължа договора си. Но аз нямам намерение да го направя.
— Това няма нищо общо с тях — беше казал Бюканън. — Става дума за мен. За това, което аз правя. Не можем да опазим връзката си след това, защото аз няма да бъда същият, ще бъда друг човек.
— Какво?
— Ще бъда различен.
Тя го беше изгледала втренчено, осъзнала изведнъж смисъла на това, което беше казал.
— Предпочиташ да избереш работата си вместо…
— Работата ми е всичко, което имам.
— Не — беше заявила Хуана. — Можеш да имаш мен.
Бюканън я беше погледнал изпитателно. После беше свел очи. После отново ги беше вдигнал. Беше прехапал устната си. Беше поклатил бавно глава.
— Ти не ме познаваш. Познаваш само този, за когото се представям.
По лицето й се беше изписала изненада.
— Винаги ще си остана твой приятел — беше казал Бюканън. — Запомни това. Кълна ти се. Ако някога ти потрябва помощ, ако някога се озовеш в опасност, само ми се обади и независимо колко време е минало, независимо колко далеч съм, ще…
Хуана беше станала и столът й беше изскърцал остро по бетонния под. Хората бяха вперили погледи в тях.
— Ако някога ми потрябваш, ще ти изпратя проклета картичка.
Криейки сълзите си, тя беше излязла бързо от ресторанта. И това беше последният път, когато беше разговарял с нея. Когато се върна в апартамента им, тя вече беше прибрала багажа си и се беше изнесла. Почувствал огромна празнота, Бюканън беше останал буден цяла нощ, седнал в мрака, втренчил поглед в стената срещу леглото, което бяха споделяли.
Също както беше втренчил поглед в мрака отвъд прозореца на купето, в бързо движещия се влак.
Беше се случило отново, осъзна Бюканън.
Беше изпаднал в кататония. Докато разтриваше главата си, за да облекчи болката, той имаше усещането, че се завръща от някъде далеч. Купето беше потънало в мрак. Тъмнината на нощта отвъд прозореца се нарушаваше от време на време от светлините на пръснатите наоколо ферми. Колко дълго беше…?
Погледна към светещия циферблат на пилотския си часовник, часовникът на Питър Ланг, и с тревога установи, че вече беше десет часа и осем минути. Влакът беше потеглил от Вашингтон малко преди обед. Сигурно отдавана бяха прекосили Вирджиния. Сега вероятно се намираха в Северна Каролина, а може би в Джорджия. Целият следобед и по-голямата част от вечерта? — смаяно си помисли той. Какво става с мен?
Кръвта пулсираше в главата му. Той се изправи, включи осветлението в заключеното купе, почувства се разголен от отражението си в прозореца и бързо спусна завесите. Отразеното измъчено лице му се беше сторило чуждо и непознато. Той отвори пътническата си чанта, извади три аспирина от комплекта с тоалетни принадлежности и ги глътна с вода от малката чешма в тоалетната на купето. Докато уринираше, той усети как мислите му се понасят към онова, което се беше случило преди шест години и се помъчи да се съсредоточи върху настоящето.
Трябваше да влезе в ролята. Трябваше отново да стане Питър Ланг. Но освен това трябваше да бъде готов да действа. Не можеше да продължава просто да се взира в празното пространство. В края на краищата целият смисъл на отиването му в Ню Орлиънс, на откриването на причината, поради която Хуана беше изпратила картичката, беше да си намери цел и усещане за посока.
Хуана. Колкото и наложително да беше отново да се вживее в ролята на Питър Ланг, той трябваше да помисли и за Хуана. Сега тя щеше да бъде… на колко?… на тридесет и една години. Запита се дали беше продължила да поддържа форма. Тя не беше висока, беше слаба, но тренираното й в армията тяло компенсираше всичко това. То беше стегнато, силно и великолепно. Дали гъстата й черта коса щеше да бъде къса, както преди шест години? Тогава изпитваше желание да прокара пръстите си през нея и да я сграбчи. Дали в черните й очи все още щеше да гори онзи огън? Дали устните й все още щяха да имат онези чувствени очертания? Когато се замислеше, тя имаше навик да присвива устните си и леко да ги издава напред. На него му се искаше да ги погали също тъй, както му се искаше да погали косата й.