Какъв беше истинският му мотив да се върне назад? — запита се той. Дали действително причината се криеше единствено в желанието му да бъде в движение?
Или може би картичката беше събудила нещо в него? Той беше потискал спомените си за нея също така, както беше потискал мислите за самия себе си. А сега…
Може би не трябваше да я пускам да си отиде. Може би трябваше…
Не, помисли си той. Миналото е капан. Не задълбавай в него. Очевидно то не ти носи нищо добро, щом изпадаш в кататония. Това, което чувстваш, е елементарна грешка. В предишните си роли си оставил толкова много недовършени неща, толкова хора, които си харесвал повече или най-малко. Но никога досега не си се връщал назад. Внимавай!
Но аз не съм обичал тези хора. Защо е изпратила картичката? Каква опасност я грози?
Оперативните ти ръководители ще се побъркат, ако знаят какво си мислиш.
Проблемът е в това, че си я спомням толкова ясно.
Освен това, аз обещах.
Не, каза му един предупредителен глас. Не ти. Питър Ланг обеща.
Точно така. А сега аз съм Питър Ланг.
Наистина имах пред вид това, което казах. Аз обещах.
Благодарен на усещането за глад, което го изтръгна от мислите му, Бюканън-Ланг отключи купето, огледа полюшващия се коридор, не видя никой и тъкмо се канеше да излезе, когато му хрумна, че не може да има доверие на простата ключалка на купето. Той взе със себе си малката пътническа чанта, в която бяха паспортът и пистолетът и се отправи към вагон-ресторанта.
Той се намираше през три вагона и когато влезе, установи, че е почти празен. Няколко пътника пиеха кафе, сервитьорите прибираха мръсните чинии от масите. Лампите на тавана се отразяваха в прозорците и правеха помещението да изглежда необичайно светло, като скриваха всичко в мрака навън.
Бюканън потърка челото си, за да облекчи болката и се отправи към най-близкия сервитьор.
Мъжът, който изглеждаше уморен, очакваше въпроса му.
— Съжалявам, сър. Затворено е. Закуската започва в шест сутринта.
— Боя се, че задрямах и се успах. Умирам от глад. Не можете ли да ми дадете нещо, за да не стърже стомахът ми цяла нощ? — Бюканън дискретно му подаде десет долара.
— Да, сър. Разбирам проблема ви. Ще видя какво мога да направя. Може би няколко сандвичи със студено говеждо, които да вземете със себе си.
— Звучи ми добре.
— И може би бутилка сода.
— По-добре бира.
— Е — каза някакъв глас зад Бюканън. — Бира нямам. Но за всеки случай реших да се подготвя и взех няколко сандвича.
Като внимаваше да не показва изненадата си, Бюканън се застави да изчака малко преди да се обърне бавно към жената, чийто глас беше чул. Когато я видя, още по-твърдо реши да не показва колко е изненадан. Защото определено беше изненадан.
Жената имаше дълга, поразително червена коса. Наближаваше тридесетте. С атлетична фигура. Високо чело. Чудесни скули. Черти на манекенка.
Той познаваше тази жена. Най-малко — беше я виждал преди. Първият път беше облечена с бежови панталони и жълта блуза. Това беше станало в Мексико. Тя го снимаше пред затвора в Мерида.
Вторият път носеше джинси и дънкова риза. Това беше станало близо до пристан 66 във Форт Лодърдейл. Снимаше го, когато беше спрял моторницата си до Големия Боб Бейли в канала.
Този път беше облечена с кафяви поплинени панталони и дълго яке в маскировъчен цвят с многобройни джобове, някои от които бяха пълни. Приличаше на реклама от каталога на „Края на Земята“. На лявото й рамо беше преметнат калъф на фотоапарат. Единственият детайл, който не пасваше на образа от „Края на Земята“, беше натъпканата книжна торба в дясната й ръка.
С лявата тя прибави десет долара към онези, които Бюканън вече беше дал на сервитьора.
— Благодаря ви — тя се усмихна. — Вече си мислех, че моят приятел няма да се появи. Благодаря за търпението ви.
— Няма проблеми, мадам — сервитьорът прибра парите в джоба си. — Ако има нещо друго…
— Нищо, благодаря ви.
Щом сервитьорът отново започна да прибира мръсните чинии от масите, жената отново насочи вниманието си към Бюканън.
— Надявам се, че не съжалявате за онези сандвичи със студено говеждо, които той спомена. Моите са със салата от пиле.