Той отвори вратата на вагон-ресторанта. Тракането на колелата стана по-силно.
— Но ви предупреждавам.
— Какво? — тя се стегна.
— Никак не съм лесен.
— Какво съвпадение — жената пое след него.
Като се престори, че не забелязва подозрението й, когато заключи вратата, Бюканън вдигна малката масичка, монтирана на стената в купето, и я закрепи със скобата. После изпразни книжните торби и подреди съдържанието им върху масичката, като взе сандвичите с говеждо, тъй като не знаеше дали тя не е сложила нещо в сандвичите със салата от пиле, докато го беше чакала и отвори две бутилки бира.
През цялото време тя остана права в тясното купе. Бюканън твърде осезателно чувстваше близостта й.
Той й подаде бутилка бира, отхапа от сандвича и седна от едната страна на масичката.
— Мислите, че знаете името ми. Всъщност, според вас аз имам няколко. А как е вашето?
Тя седна срещу него, като отметна назад кичур червена коса. Червилото й беше със същия цвят.
— Холи Маккой.
— И казвате, че сте репортер? — Бюканън отпи от бирата си, като забеляза, че тя не беше докоснала своята. Беше замислена. Може би очаква да изпия и четирите бутилки и се надява, че бирата ще ми развърже езика. — В кой вестник?
— Във „Вашингтон поуст“.
— Често чета този вестник. Но мисля, че никога не съм виждал името ви под някое заглавие.
— Аз съм нова.
— А-ха.
— Това ще бъде първата ми статия.
— А-ха.
— За „Поуст“. Преди това водех рубрика в „Ел Ей Таймс“.
— А-ха — Бюканън преглътна част от сандвича. Печеното говеждо не беше лошо — малко сухо, но майонезата и марулята компенсираха това. Той отпи още бира. — Мислех, че сте гладна. Нищо не хапвате.
Когато тя се насили да хапне от салатата, той продължи:
— И какво е това интервю, за което споменахте? И всички тези предполагаеми имена, които използвам… Казах ви, аз съм Питър Ланг.
Бюканън съжаляваше за това. Беше допуснал грешка. Когато жената го беше предизвикала във вагон-ресторанта, той беше отговорил с името на героя, върху чиято роля се беше съсредоточил в момента. Беше объркал самоличностите си. Нямаше никакви документи на името на Питър Ланг. Трябваше да поправи тази грешка.
— Искам да ви призная нещо — каза той. — Излъгах ви. Заявихте, че ще ме оставите на мира, ако не успеете да познаете как се казвам. Така че, когато ме нарекохте с истинското ми име, реших да се престоря на някой друг, като се надявах, че ще си отидете.
— Само че не го направих.
— В такъв случай мога да бъда честен — той остави бутилката бира, бръкна в задния си джоб, извади портфейла си и й показа шофьорската си книжка. — Името ми е Брендън Бюканън. Съкратено — Брен. Въпреки че никой не се е обръщал така към мен от доста време. Откъде разбрахте?
— Вие служите в армията.
— Отново познахте. Повтарям, откъде разбрахте? Не вярвам това да ви засяга, но аз съм капитан от Специалните части. Поделението ми се намира във форт Браг. В момента съм в отпуск, отивам в Ню Орлиънс. Досега не съм ходил там. Та така. Да не би да си падате по войници? Прав ли съм?
Тя наклони глава, движение, което подчерта елегантната й шия.
— Така да се каже.
— Е, щом ще говорите, защо не се изразявате по-ясно? — каза Бюканън. — Хайде да приключваме. Все още не сте ми казали откъде знаете името ми. Държах се като добро момче. За какво е цялата тази работа?
— Слушайте внимателно. Искам да ви кажа няколко кодови названия — заяви тя.
— Кодови названия? Дявол да го вземе… — Бюканън раздразнено махна с ръка.
— Кажете ми дали означават нещо за вас. Оперативна тактическа група сто и шестдесет. „Морски пръски“. Управление за разузнавателна поддръжка „Жълт плод“.
Господи, помисли си Бюканън, без да показва колко е смутен.
— Никога не съм ги чувал — поклати глава той и отпи от бирата.
— Не ви вярвам!
— Слушайте, госпожице…
— Успокойте се. Хапнете си сандвич — каза тя. — Ще ви разкажа една история.
Операция „Орлов нокът“. На 24 април 1980 година военният антитерористичен отряд, известен като „Делта“, е изпратен в Иран, за да освободи петдесет и двама американци, държани като заложници в Техеран от месец ноември 1979 година. Осем хеликоптера, три транспортни самолета МС–130 и три самолета-цистерни ЕС–130 трябва да кацнат в отдалечена зона с кодово название „Пустиня Едно“. След като презаредят, хеликоптерите трябва да се отправят към площадка за кацане край Техеран. Под прикритието на нощта сто и осемнадесет членната бойна група трябва да се промъкне в града и да се съсредоточи около зоната за нанасяне на удара.