От самото начало обаче мисията е преследвана от проблеми. На път от американския самолетоносач „Нимиц“, намиращ се в Персийския залив, един от хеликоптерите трябва да се върне заради трудности с витлата. Скоро се налага да се върне още един заради повреда в навигационната система. В „Пустиня Едно“ аварира още един хеликоптер, този път поради утечка в хидравликата. Тъй като за изпълнението на мисията са необходими не по-малко от шест хеликоптера, се налага операция „Орлов нокът“ да бъде отменена. Но когато започва изтеглянето, един от хеликоптерите се блъска в самолет-цистерна ЕС–130. В резултат на последвалата експлозия загиват осем американски войници, а пет други получават тежки обгаряния. Пламъците попречват да се приберат труповете на жертвите. Налага се да бъдат изоставени секретни документи и военно оборудване.
Унижен и разгневен, Пентагонът се заема да установи причините за провала. Очевидно той не се дължи единствено на механичните повреди. Проведеното щателно разследване стига до заключение, че ожесточената конкуренция между различните подразделения на американската армия, в старанието им да участват в операцията за освобождаване на заложниците, е довела до опасни обратни резултати. Некомпетентност, липса на подготовка, недостатъчно обучение, неподходящ транспорт, непълна и ненадеждна информация — списъкът с проблеми се оказва твърде дълъг. Бързо става ясно, че ако Съединените щати искат да разполагат с добре подготвен военен отряд за борба с тероризма, този отряд трябва да бъде в състояние да действа самостоятелно без да се налага да ползва външна помощ, независимо дали от страна на военни или цивилни организации. За „Делта“ — отрядът от командоси, който трябвало да освободи заложниците — била определена постоянна база за обучение и подготовка в една секция с ограничен достъп във форт Браг, Северна Каролина. Друг подобен отряд, „ТЮЛЕН Екип 6“, бил разположен във военноморската база „Литъл Крийк“ във Вирджиния. Било създадено Обединено командване на Силите за Специални операции, което да ръководи частите за бойни действия с неконвенционални методи във всички подразделения на американската армия. Освен това била създадена отделна група, Подразделение за Специални операции, която да координира специалните операции в самата армия.
Докато жената говореше, Бюканън довърши бирата си и отвори друга. Той събра опаковките на сандвичите и ги сложи в книжна торбичка. После потисна прозявката си.
— Това звучи по-скоро като лекция по история. Не забравяйте, че служа във форт Браг и знам всички подробности за провала на операцията за освобождаване на заложниците и създаването на отряд „Делта“.
— Сигурна съм, че знаете много повече от това — каза Холи Маккой. — Но нека продължим стъпка по стъпка.
Бюканън сви рамене. Заслушан в тракането на поклащащия се влак, той и махна с ръка да продължи.
— Един от първите проблеми, с който Подразделението за Специални операции решило да се справи, бил транспортът — каза Холи. — Твърде дълго време било необходимо на „Делта“, за да стигне до Иран. Самолетите и хеликоптерите не били подходящи за задачата. Твърде много хора в армията трябвало да бъдат уведомени къде отива „Делта“ и кога. Очевидно трябвало да се оптимизира цялата организация. „Делта“ трябвало да стига до обектите за нападение колкото се може по-бързо и в условията на пълна секретност, при това с най-добрия възможен транспорт. Затова били създадени Оперативна тактическа група сто и шестдесет и „Морски пръски“.
Бюканън отново трябваше да използва цялото си самообладание, за да не покаже силната си изненада при споменаването на тези кодови названия. Въпреки че мускулите на стомаха му се стегнаха, той отново се престори, че се прозява.
— Съжалявам, не исках да си помислите, че ме отегчавате. Продължавайте и си допийте бирата.
Холи отметна назад кичур от червената си коса, изгледа го раздразнено и продължи.
— Оперативна тактическа група сто и шестдесет представлявала секретна армейска част, която осигурявала с летателни машини „Делта“, Специалните части и Рейнджърите. Тя разполагала с големите товарни хеликоптери „Чинук“, както и с различни други хеликоптери с общо и бойно назначение. „Морски пръски“ от друга страна представлявала дълбоко засекретена авиационна армейска част, за която липсвали всякакви писмени документи. Тя купувала самолети чрез цивилни посредници, тайно ги модифицирала с възможно най-модерното оборудване — заглушители за двигатели, инфрачервени радарни системи, ракетни установки, все неща от този род — и използвала самолетите за малки по мащаб тайни операции. Цивилните посредници, използвани от „Морски пръски“ били осигурявани от ЦРУ, а част от работата, която „Морски пръски“ вършела, била свързана с Бюрото за борба с наркотиците. И точно тук, по мое мнение, започнали проблемите. Цивилни и военни действали заедно, но криели сътрудничеството си от Пентагона и Конгреса.