— Мислехме, че жената просто е била наета. Никой не се досети, че може да е репортер. Когато не се появи, помислихме, че не е важна.
— Доколкото схващам, Бейли също има пръст в това.
— Не — категорично отсече гласът. — Няма. Престани да се тревожиш. Радвай се на отпуска си. В момента жената не може да докаже нищо.
— Предай на полковника, че фигурира на една от снимките, които тя ми показа.
— Не се безпокой. Разбира се, че ще му предам. Междувременно, ако се наложи да се свържем с теб, навъртай се в хотела си между шест и осем часа довечера. След това проверявай местата за срещи, за които се уговорихме преди да заминеш.
Напрегнат, Бюканън окачи слушалката, взе пътническата си чанта, отвори вратата на кабината и излезе навън.
Иззад дърветата в близкия парк се появиха една червенокоса жена и нейният спътник.
Господи, помисли си Бюканън.
Той се запъти решително към тях.
— Достатъчно! Няма да позволя непрекъснатото ви преследване да провали отпуска ми.
Холи Маккой изглеждаше разочарована, че са я забелязали.
— На кого се обадихте? На шефовете си, за да им кажете, че сте разкрит ли?
— На един стар приятел, който се пресели тук. Но това не ви влиза в работата.
— Докажете го. Хайде да му идем на гости.
— Приятелката му ми каза, че му се наложило спешно да замине за Хюстън на някаква търговска конференция.
— Доста удобно оправдание. Как се казва той?
— Госпожице и без това съм раздразнен, че няма да го видя, а вие с нищо не ми помагате, като…
— Холи. Моля, наричай ме Холи. Искам да кажа, след като малко остана да прекараме нощта заедно, можем да си говорим на малки имена.
Бюканън се обърна към спътника й.
— Колкото и да ти плаща, пак не е достатъчно. След като слушаш приказките й през цялото време, не ти ли се приисква да си наденеш примка около врата и да сложиш край на всичко това?
Той се обърна и пое към входа на близката поща.
— Брендън! — извика Холи.
Бюканън не отговори.
— Брен! — извика тя.
Бюканън продължи да върви.
— Хей! — извика тя.
Толкова време беше минало, откакто някой го беше наричал по име, че отначало не го свърза със себе си. После бавно си даде сметка за това и се обърна.
— Защо да те улеснявам? Дявол да вземе, сама го открий.
Някакъв мъж слезе от едно такси пред пощата. Бюканън скочи вътре и даде указания на шофьора.
— Хей! — това беше последната дума на Холи, която чу, преди таксито да се включи в движението.
Брендън. Брен. Докато имената отекваха в съзнанието му, Бюканън си даде сметка колко дълго не беше се превъплъщавал в самия себе си.
Но това беше различно. Сега беше изправен пред най-сложното превъплъщение в нечия самоличност, с което някога се беше сблъсквал. Не в една самоличност, а в две. Брендън Бюканън и Питър Ланг. Не ставаше дума за шизофрения, защото в такъв случай едната самоличност щеше да се редува с другата. Не, тези самоличности трябваше да бъдат многопластови, да съществуват съвместно. И все пак да бъдат различни и готови да реагират мигновено.
За да постигне целта, която го беше накарала да предприеме пътуването до Ню Орлиънс, за да разбере защо Хуана беше изпратила картичката и за да научи каква опасност я грозеше, той трябваше повторно да се вживее в ролята на Питър Ланг. В края на краищата точно Питър Ланг й беше обещал да й помага. Питър Ланг беше влюбен в нея. Обладан от отчаян стремеж да избяга от себе си, Бюканън силно желаеше да бъде Питър Ланг.
Но Питър Ланг не беше преследван от Холи Маккой. Питър Ланг не беше работил в Групата за разузнавателна поддръжка. Той не беше прехвърлен в „Скоч и сода“. О, Питър Ланг беше работил в едно от секретните подразделения на Специални операции. Това беше вярно. Но не и в изброените преди. Питър Ланг не беше предмет на журналистическо разследване от „Вашингтон поуст“. Разследваха Брендън Бюканън и точно Брендън Бюканън трябваше да заблуди и обезсърчи Холи Маккой.
Ето защо Питър Ланг щеше да се представя за Брендън Бюканън. А Брендън Бюканън… Е, той трябваше да прави нещо, докато се намираше в Ню Орлиънс. Не можеше само да си стои в хотелската стая. Така просто щеше да покаже на Холи тревогата си. Ето защо щеше да се превъплати в Питър Ланг и отново да посети онези места, на които толкова се беше възхищавал преди шест години, докато живееше тук.
Питър Ланг би отседнал в някое от местата, които познаваше във Френския квартал, но на теория Брендън Бюканън никога не беше идвал в Ню Орлиънс и нямаше представа за тайните прекрасни кътчета на града. Ето защо той щеше да отседне в някой хотел, където по-лесно можеше да си намери стая; хотел, лишен от чара на миналото, но все пак първокласен, близо както до Френския квартал, така и до Ривъруолк и останалите забележителности в центъра на града. Високият и блестящ „Холидей Ин — Краун Плаза“ му се стори идеален за целта. Той направи резервация на името на Брендън Бюканън, регистрира се и след като го заведоха до стаята му на дванадесетия етаж, изчака пиколото да си тръгне и прехвърли пистолета и паспорта на Виктор Грант от пътната чанта у себе си. Стаята можеше да бъде претърсена. Паспортът се озова в джоба на лекото му сиво спортно сако, а пистолетът под сакото, в колана, отзад до гърба. Не си направи труда да провери какъв изглед има стаята.