Две минути след като беше влязъл в стаята, той излезе и пое по пожарното стълбище към фоайето. Огледа се, за да се увери, че Холи Маккой не се вижда наоколо, и се качи в таксито, което го чакаше навън.
— Къде ши ходити, сър? — попита възрастният чернокож мъж с посребрена коса и звучен глас.
— Гробището „Метери“.
— Дъ ней умрял някой, сър?
— Непрекъснато умират хора.
— Прав сти, сър.
Офицерът за свръзка му беше казал да си стои в хотела от шест до осем часа тази вечер, в случай, че се наложи да му предаде съобщение. Но дотогава имаше три часа и Бюканън искаше да бъде непрекъснато в движение. И което беше по-важно — да прави това, което би правил Питър Ланг. Затова се отпусна на седалката, като се престори, че се наслаждава на гледката, докато таксито се спускаше по улица „Чупитулас“, а след това излезе на магистрала 90, вля се в потока от коли и се понесе към „Метери Роуд“.
Преди Гражданската война на мястото на гробището, което водеше началото си от 1873 година, имало хиподрум. Както и множеството останали стари гробища в Ню Орлиънс, то беше изпълнено с безкрайни редици от зидани гробници. Тридесет метровите гробници бяха на четири нива, с ниши със зазидани входове, в които се намираха ковчезите. Земята беше толкова равна, а Мисисипи толкова близо, че заради влажната почва се наложило погребенията да се извършват над земята. Изградената след време модерна система за отводняване беше решила проблема с влагата. Въпреки това заради наложилата се традиция повечето погребения все още се извършваха над земята.
Питър Ланг беше идвал тук често. От всички стари гробища, които имаше навика да посещава, „Метери“ беше любимото му. Привидната цел на тези посещения беше вкусът му към готическата атмосфера и интересът му към историята, въпреки че истинската причина бяха многобройните скрити кътчета и процепи из запуснатите гробища, които осигуряваха изобилие от места за „пощенски кутии“ (тогавашният оперативен ръководител на Бюканън-Ланг имаше мрачно чувство за хумор). Понякога, макар и рядко, беше получавал съобщения чрез мигновен контакт, тъй като в пълните с посетители и опечалени роднини гробища никой не би могъл да забележи умелата размяна.
Но сега причината Бюканън-Ланг да дойде тук беше друга. За него това гробище беше свързано с Хуана. Тя често го беше придружавала при неговите посещения и в края на краищата интересът й към старите гробници беше започнал да съперничи на неговия. Той добре си спомняше колко очарована беше тя, когато за пръв път се озова пред малкия мавзолей на Джоузи Арлингтън, известна в миналото съдържателка на публичен дом в града. Джоузи беше решила гробницата й да бъде построена от червен камък и украсена с факли от гранит. Когато Бюканън-Ланг стигна до гробницата, в ушите му сякаш прозвуча смехът на Хуана. Леката мъгла се беше вдигнала. Слънцето грееше ярко от синьото небе и във внезапно блесналите му лъчи, които контрастираха със сумрака на порутеното гробище, той си представи Хуана, застанала до него, вдигнала глава, усмихната широко и преметнала ръка през рамото му. Прииска му се да я прегърне.
Довечера щеше да го направи.
Не трябваше да я оставя да си иде. Животът ми щеше да бъде много по-различен.
Няма да те оставя да си отиде втори път. Не знаех колко много се нуждая от теб.
Тогава, преди шест години, ти казах истината. Обичам те.
Или поне Питър Ланг те обича.
А Бюканън-Ланг? — запита се той.
А Бюканън?
Кръвта не преставаше да пулсира в главата му. Той разтри слепоочията си, но главоболието продължи да го измъчва.
Шест часа вечерта
Когато се върна в стаята си в хотела, Бюканън се подчини на указанията и зачака, в случай, че шефовете му искаха да се свържат с него. Помисли си дали да не си поръча вечеря, но нямаше апетит. Помисли си дали да не включи телевизора и да погледа новините по CNN, но те не го интересуваха.