Ами ако е с маскараден костюм? — помисли си той. Ами, ако се страхува толкова, че е решила да се маскира? Той нямаше да успее да я познае. А тя може би не бързаше да се срещне с него. Може би беше толкова уплашена, че искаше да огледа внимателно всички хора около него, преди да му се обади.
Хуана.
Но дори и да не носеше маскараден костюм, как можеше да бъде сигурен, че ще я познае? Бяха изминали шест години. Може би сега косата й беше дълга? Може би…
Ами той? Как се беше променил неговият външен вид, също като многобройните му самоличности, през тези шест години? Дали косата му беше боядисана в същия цвят? Дали теглото му беше същото? Не трябваше ли да има мустаци? Не можеше да си спомни дали Питър Ланг имаше мустаци. Дали…?
Хуана.
Бюканън се промъкна край чакащите клиенти и влезе в ресторанта, решен да я открие. Тя трябваше да бъде тук. Съобщението в картичката можеше да означава само това. Тя трябваше да се срещне с него. Тя се нуждаеше от помощта му.
— Хей, няма ли да изчакаш, докато ти дойде редът — подхвърли някой.
— Сър, трябва да се наредите на опашката — обърна се към него един от келнерите.
— Вие не разбирате. Трябва да се срещна…
— Моля ви, сър. На опашката. Хуана.
Бюканън се върна. Главоболието му се усили, докато оглеждаше тълпата от клиенти в ресторанта. Щом излезе на тротоара, той започна да разтрива главата си. Когато край него мина група от костюмирани хора, Бюканън рязко се обърна, за да види дали Хуана не е между тях.
Ножът се заби в хълбока му. Остър. Студен. Вцепеняващ. Парещ. Все едно, че някой го беше ударил. Той залитна. Изстена. Почувства топлината на кръвта, която бликна от раната. Някой изпищя. Хората около него започнаха да се блъскат, като се мъчеха да отстъпят назад. Бюканън се опита да спре кръвта, но се подхлъзна. Желязната ограда сякаш се втурна към него.
Не! — мислено изкрещя той. Не главата! Не отново! Не трябва да си удрям…!
8.
Кернавака, Мексико
Черната лимузина и съпровождащите я коли се движеха по автострадата „Инсургентес Сур“, принудени да поддържат отчайващо ниска скорост, докато процесията се мъчеше да си пробие път през задръстването, причинено от многобройните в почивния ден коли, поели на запад, далеч от смога на Мексико Сити. След около шестдесет километра лимузината и придружаващите я коли стигнаха Кернавака, най-популярната, но в същото време предназначена изключително за богаташи и правителствени служители вилна зона на столицата. Лесно можеше да се разбере защо богатите и властниците идваха тук всяка събота и неделя. Закътана в красива, обрасла с дървета долина, в Кернавака имаше простор, тишина, приятно време и това, което всички ценяха най-много — чист въздух. Тук владетелите на ацтеките бяха строили своите дворци. Същото беше направил и Кортес. Император Максимилиан особено обичаше градините в живописната местност. В наши дни това, което важните посетители от столицата ценяха най-много, бяха луксозните хотели и подобните на замъци големи къщи.
Лимузината продължи по разкошните улици на потънал в тишина квартал и спря пред голямата желязна порта на една от къщите. Над високата каменна стена, която обграждаше огромното имение, се издигаха величествени сенчести дървета. От лимузината излезе униформен шофьор и се запъти към въоръжения охранител, който стоеше зад решетките на портата и наблюдаваше посетителя с присвити очи. След кратък разговор, по време на който шофьорът показа на охранителя някакъв документ, последният влезе в дървената будка до портата, вдигна слушалката на телефона и каза нещо на някого в къщата. Половин минута по-късно той се върна при портата, отвори я и махна с ръка на шофьора да вкара лимузината в имението. Когато придружаващите коли се опитаха да я последват, охранителят вдигна лявата си ръка, за да спрат. В същия момент се появи друг охранител, който затвори портата и я заключи.
Лимузината продължи по сенчеста алея за коли, която се виеше покрай дървета, градини и фонтани към къщата. Когато спря пред каменните стъпала на входа, едното крило на голямата врата се отвори и навън излезе мустакат мъж с аристократичен вид. Това, че не беше изпратил някой от прислужниците да посрещне този посетител, говореше за необходимостта лично да засвидетелства уважението си. Неговото име беше Естебан Делгадо, а фамилията му — която означаваше „слаб“ — му подхождаше дори още повече, откакто предишната седмица се беше срещнал с директора на Националния институт за история и археология в Акапулко, защото сега тялото и лицето на Делгадо бяха не просто елегантно слаби, а болезнено изпити. Лицето му с орлови черти беше бледо и той почти щеше да повярва на слуховете, че е сериозно болен, ако не си даваше ясна сметка за непоносимото напрежение, което го измъчваше.