Бюканън престана да диша.
— Е? — Холи отново пъхна паспорта под пистолета в чантичката си. — Ти винаги разполагаш с толкова много правдоподобни обяснения за необичайното си поведение. Какво ще кажеш сега?
— Холи, аз…
Той взе вилицата.
— Не ти идва нищо на ум, а? — попита тя.
Бюканън остави вилицата и въздъхна.
— Не ти трябва да се забъркваш в това. Направи услуга на самата себе си и се измъкни тихо. Забрави, че някога си виждала този паспорт.
— Не мога. Винаги съм искала да спечеля „Пулицър“. Мисля, че точно този материал ще ми донесе наградата.
— Слушай внимателно. Нека за момент да допуснем, че си права — Бюканън вдигна ръка. — Нищо не признавам, но да допуснем. Хората, срещу които ще се изправиш, не играят по нито едно от правилата, които са ти известни или които можеш да си представиш. Вместо „Пулицър“, можеш да спечелиш ковчег.
— Това заплаха ли е?
— Това е хипотетично и изключително добронамерено предупреждение.
— Не смяташ ли, че съм взела мерки да се предпазя? Направила съм копия на всички материали. Поверила съм ги на петима различни човека, на които имам доверие.
— Сигурно. Например на твоя адвокат. На твоя редактор. На най-добрата си приятелка…
— Е, разбираш какво имам пред вид.
— Лесно е да се досетя — каза Бюканън. — Всеки, който знае къде да търси, може да намери тези материали. Но най-вероятно никой няма дори да си направи труда да ги търси. Ако материалите ти бяха толкова убедителни, досега щеше да си публикувала репортажа. Не разполагаш с нищо, освен подозрения, които могат да бъдат отхвърлени. Но ако някой се почувства застрашен от твоето разследване, той може да не знае или да не дава пет пари, че си оставила копие от материалите на други хора. Може просто да реши да се отърве от теб.
— А ти? — попита Холи.
— Искаш да кажеш, дали бих решил да се отърва от теб? Не бъди глупава. Аз нямам нищо общо с това. Просто ти дадох съвет.
— Не. А ти? Ти не се ли чувстваш застрашен?
— Защо, за Бога, да се чувствам…
— Ако участваше в одобрена от шефовете ти операция, нямаше да пътуваш под собственото си име, не и докато носиш у себе си паспорт с нечие друго име. Това не би се понравило на шефовете ти. След всичко, което ти се е случило в Мексико и Флорида, те биха си помислили, че не могат да ти имат доверие. Ще започнат да се чудят какво, за Бога, си мислиш, че правиш с пистолет и паспорт, които не би трябвало да са у теб. Освен това, аз не съм единственият ти проблем. Ти и шефовете ти сигурно сте уговорили предварително някакъв график за връзка. Ако си пропуснал някое от обажданията, те ще се разтревожат. По-добре им се обади.
— Ако аз съм този, за когото ме вземаш, наистина ли мислиш, че ще им се обадя пред теб? По необезопасен телефон?
— По-добре направи нещо. Те ще започнат да губят търпение. Освен това, не забравяй — ако се забавиш още малко, ще започнат да се съмняват дали си в състояние да вършиш работата си както трябва.
Бюканън усети натиск зад ушите си.
— Виждам, че апетитът ви се е подобрил — каза лекарят, който отново влезе в стаята.
— Да, почти привърших със салатата.
— Е, изяжте си десерта, господин Ланг.
— Бюканън.
— После идете до тоалетната. След това може би ще се успокоя достатъчно, за да помисля за изписването ви от болницата.
Обут с маратонки, облечен с джинси и синя риза с къси ръкави, които беше помолил Холи да му купи, за да смени окървавените си обувки и дрехи, Бюканън се чувстваше като попаднал в капан в инвалидната количка, в която сестрата настояваше той да седи, докато тя я буташе от асансьора през претъпканото фоайе на болница към главния вход.
— Казах ви, че мога да вървя — заяви Бюканън.
— Докато не се спънете и не паднете, а после ще съдите болницата. Излезете ли от тази врата, правете каквото искате. А дотогава аз отговарям за вас.
Щом излезе през вратата и попадна сред уличната гълчава, Бюканън трябваше да заслони с ръка очите си. Ярката слънчева светлина го накара да премигне болезнено.
Сестрата му помогна да стане от количката.
— Казахте, че някой ще ви посрещне?
— Точно така — излъга Бюканън. Не беше виждал Холи от доста време и нямаше представа какво е станало с нея. При нормални обстоятелства щеше да изпита облекчение, че няма да го измъчва с въпросите си, но сега се чувстваше нервен. Разтревожен. Пистолетът и паспортът. Трябваше да си ги вземе обратно. — Ще седна на онази пейка. Приятелката ми ще дойде всеки момент.