— Приятен ден, господин Бюканън.
— Ланг.
Сестрата го изгледа озадачено, докато се отдалечаваше с количката и той се запита защо.
После разбра и настръхна.
Какво става с мен?
Щом сестрата влезе в сградата на болницата, той се изправи. Причината, поради която не искаше да го изведат с инвалидна количка беше, че не искаше да напусне болницата преди да има възможност да се обади от телефонен автомат.
Като се опитваше да не трепери, той отново влезе във фоайето и се насочи към редицата от телефони. Ръката му се тресеше, докато поставяше монета в автомата. След тридесет секунди вече говореше с офицера за свръзка.
— Къде беше? — попита дрезгавият глас.
Като се стараеше да говори тихо, облекчен, че никой не използваше телефоните от двете му страни, и се озърташе, за да не го подслушват, Бюканън отговори:
— Бях в болница.
— Какво?
— Някакъв тип се опита да ме ограби. Не го видях. Промуши ме отзад.
— Мили Боже! Разтревожихме се, защото не се появи на предварително уговорените места за среща тази сутрин. Тук чака екип, в случай, че имаш някакви неприятности.
— Имах късмет. Раната не е сериозна. Оставиха ме в болницата най-вече, за да ме наблюдават. Толкова много сестри влизаха и излизаха от стаята, че не исках да рискувам и да се обаждам на този номер, защото болничната централа автоматично щеше да регистрира номера. Сега за първи път имам възможност да се обадя.
— Накара ни да се изпотим, приятелю.
— Тревогата се отменя. След като сте изпратили хора на местата за среща, сигурно сте искали да ми съобщите нещо. Какво е то?
— За онази жена-репортер, която си срещнал във влака. Телефонът ти сигурен ли е?
— Да.
— Ето тогава съобщението. Продължавай отпуска си. Не се тревожи за репортера. Възнамеряваме да предприемем действия, които ще я накарат да се откаже от разследването си.
Бюканън стисна здраво слушалката.
— Явявай се по график на местата за среща. Ще те уведомим, ако има нещо ново.
— Разбрано — каза Бюканън, преглътна с мъка и остави слушалката.
Но не се обърна, а продължи да се взира в телефона.
Ще предприемат действия, които ще я накарат да се откаже от разследването си? Какво, по дяволите, означаваше това?
Нямаше да бъде професионално от негова страна да поиска обяснение на нещо, което съвсем съзнателно не беше уточнено. Шефовете му никога не казваха повече или по-малко отколкото искаха да кажат. Подборът на думите, дори когато бяха неясни, винаги беше прецизен. „Да се откаже“ можеше да означава цял куп неща — от това да се погрижат Холи да бъде уволнена от работа, през опит да я подкупят… да попречат на разследването й до… опит да я сплашат, или…
Бюканън изобщо не искаше да се замисля за възможността Холи да бъде окончателно отказана.
Не, помисли си той. Те нямаше да убият репортер, особено от „Вашингтон Поуст“. Това щеше да раздуха историята, вместо да я потуши.
Но и репортерите от време на време ставаха жертви на убийства.
Освен това нямаше да изглежда като убийство.
Той се обърна, опипа бинта на десния си хълбок и усети шевовете под него.
Холи, облечена в кафява рокля с индийски десен, която подчертаваше червената й коса и зелените й очи, седеше в едно кресло на пет метра от него.
Бюканън не показа изненадата си.
— Докладваш на шефовете си?
— Обадих се на приятел.
— Защо ли не ти вярвам?
— Искам да стоиш далеч от мен — каза Бюканън.
— И да сложа край на една толкова красива дружба? Е, сега вече се опитваш да нараниш чувствата ми.
— Говоря сериозно. Престани да се навърташ около мен. Няма смисъл да привличаш внимание към себе си.
— За какво говориш?
Бюканън прекоси фоайето и се отправи към магазина за подаръци.
— Няма да се отървеш толкова лесно от мен — токчетата й приглушено почукваха по покрития с мокет под.
— Опитвам се да ти направя услуга — каза Бюканън. — Как по-ясно да ти го кажа? Стой далеч от мен.
В магазина за подаръци той купи кутийка „Тиленол“. Главата не преставаше да го боли. Изкушаваше се да помоли лекаря да му изпише нещо, за да спре болката, но знаеше, че той щеше да се разтревожи и в резултат на това щеше да настоява да остане по-дълго в болницата. Единствената му утеха беше, че главоболието не му позволяваше да мисли за болката в хълбока.
Холи излезе след него от магазина за подаръци.
— Искам да ти покажа някои неща.
— Не ме интересуват — той спря пред чешмичката, глътна три таблетки „Тиленол“, изтри водата от устата си и се отправи към изхода. — Това, което ме интересува, е да си получа вещите обратно.
— Забрави.
— Холи — той рязко се обърна към нея. — Да допуснем, че съм такъв, за какъвто ме мислиш. Какво смяташ, че ще ти се случи, ако кажа на хората, за които работя, че имаш фалшив паспорт с моята снимка? Колко време, мислиш, ще се разхождаш с него?