— Да, сър?
— Има ли някакви съобщения за мен? Номерът на стаята ми е…
Администраторът се усмихна, изчаквайки.
— Номерът на стаята ми е…
— Да?
— Дявол да го вземе! — Сърцето на Бюканън заби силно. — Не мога да си спомня кой беше. Оставих ключа си тук, на рецепцията, когато излязох и се боя, че не мога да ви кажа какъв номер имаше на него.
— Няма проблем, сър. Просто трябва да ми кажете името си. Компютърът ще открие по него номера на стаята ви.
— Виктор Грант — машинално произнесе Бюканън.
Администраторът натисна няколко букви на компютърната клавиатура и впери поглед в екрана, след което се намръщи.
— Съжалявам, сър. Тук няма човек, регистриран под това име.
— Виктор Грант. Трябва да има.
— Не, сър.
Господи, изведнъж осъзна Бюканън.
— Брендън Бюканън. Дадох ви грешно име.
— Грешно име? Какво искате да кажете, сър?
— Аз съм актьор. Снимаме филм в града. Името на героя ми е Виктор Грант. Толкова съм свикнал да отговарям на това име, че… Щом толкова дълбоко съм успял да навляза в ролята си, няма начин да не получа „Оскар“, нали?
— Какъв е филмът, сър?
— Гледали ли сте „Лесен живот“.
— Разбира се, сър. Гледам всички филми, заснети в Ню Орлиънс.
— Е, това е продължението.
— Намерих го, сър. Брендън Бюканън. Стая 1214. Не, нямате никакви съобщения.
— Ще ми дадете ли ключа?
Администраторът му го подаде.
— В кои други филми сте участвали?
— В нито един. Досега съм участвал само в театрални постановки. Това е големият ми пробив. Благодаря — каза Бюканън и се опита да се усмихне.
Запъти се към асансьора и натисна бутона, вперил поглед напред в очакване вратата да се отвори, сигурен, че администраторът го гледа.
Не поглеждай назад. Не поглеждай назад.
Виктор Грант? Започваш да се оплиташ, приятелю. Когато напускаше болницата, направи същата грешка. Каза на сестрата, че си…
Не, онова беше друга грешка. Каза на сестрата, че си Питър Ланг. А сега казваш…
Вече започваш да бъркаш имената.
Главата го болеше. Нито за миг не беше престанала да го боли.
Най-сетне вратата се отвори. Щом се озова вътре сам, Бюканън се облегна на стената, избърса потта от челото си и се запита дали няма да му прилошее.
Не мога да си го позволя. Не трябва да спирам.
Той нямаше никакво намерение да влиза в стаята си. Единствената причина, заради която се беше обърнал към администратора, беше да провери дали е получил някакво съобщение. Фактът, че в началото на разговора не беше успял да си спомни номера на стаята, го изпълни с ужас.
Бюканън слезе на четиринадесетия етаж, два етажа над своя, и използва ключа, който Холи му беше дала, за да отключи вратата на Тед. Отне му по-малко от пет минути да открие пистолета и паспорта на Виктор Грант, които Тед беше скрил под матрака на леглото. Изкушаваше се да скъса документа на парчета и да го изгори в мивката. Това щеше да реши един проблем. Щеше да има едно доказателство по-малко, което да го свързва със самоличност от миналото. Но това, което беше казал на Холи, беше вярно. Той беше задържал паспорта, в случай че се наложеше да напусне страната. И начинът, по който нещата се развиваха, можеше да го принуди да направи това.
Виктор Грант.
Питър Ланг.
Брендън Бюканън.
Избери едно, дявол да го вземе. Придържай се към него.
Защо си тук?
Хуана.
Къде беше тя снощи? Защо някой ме намушка? Може би някой се опитваше да ми попречи да й помогна?
Внимавай. Какво ще правиш?
По дяволите! Кой ще бъда?
Холи. Трябваше да се справи с…
Той погледна в гардероба и видя кафяво спортно сако, което Тед беше оставил. Въпреки че Тед имаше по-широки рамене, дрехата стоеше на Бюканън по-добре, отколкото очакваше. Той пъхна паспорта в един от джобовете, а пистолета на гърба, зад колана, като провери дали сакото го скрива.
Никой не го видя, когато излезе от стаята.
А сега към стаята на Холи.
Те се намираше през две врати надолу по коридора и докато вървеше към нея, Бюканън се замисли за мъжа с крепонения костюм във фоайето. Щом бяха поставили хотела под наблюдение, не беше ли логично да са изпратили някой в стаята на Холи, за да я залови, когато влезе?
Може би не трябва да се намесвам в това? Може би ще бъде по-разумно, ако продължа към асансьора. Нека Холи сама да напусне хотела или Тед да се обади на регистрацията, че е напуснала. Сега, когато пистолетът и паспортът са у мен…
Замислен, Бюканън забави крачка. Колкото по-дълго чакаше Холи, толкова повече нарастваше възможността някоя да я чака в стаята й, когато се върне.
И какво от това? Защо да се тревожиш? Ако нещо се случи с нея, това ще означава един проблем по-малко, за който да мислиш. Една грижа по-малко…