Той рязко се обърна, почука на вратата, каза високо „Хотелска поддръжка“, почука отново и отключи вратата.
В стаята нямаше никой. Трябваше му още по-малко време да прибере багажа й, отколкото му беше нужно да открие пистолета и паспорта в стаята на Тед. Наложи му се да действа по-внимателно само когато прибираше бельото й в куфара. Холи не беше излъгала. То беше скъпо и по него наистина имаше дантели. Хареса му усещането, което предизвика у него.
Сигурно е трябвало да остави номера на кредитната си карта, когато се е регистрирала. Той намери формуляр за напускане на хотела върху масичката до телевизора, попълни го и го остави на леглото. Докато носеше двете чанти надолу по пожарното стълбище и през служебния изход, изпита благодарност към Холи, че е взела със себе си малко багаж. През цялото време си мислеше за дантелата по бельото, което беше прибрал. Отдавна не беше изпитвал близост към някоя жена. Нямаше пред вид секс, а просто близост. Оттогава бяха изминали шест години.
И Хуана.
Усилията, към които се прибавяше и безмилостно блесналото слънце, го накараха да се изпоти. Заради шевовете в десния хълбок и раната, която все още го болеше, беше принуден да носи едната чанта в лявата си ръка, а другата да стиска под мишница. Газовете от минаващите автомобили усилваха главоболието му. Повдигаше му се.
Поне таксито го чакаше, както беше уговорено. Когато шофьорът видя, че Бюканън трудно носи чантите, той излезе от колата.
— Дайте да ви помогна, сър.
— Благодаря — Бюканън му даде десет долара, а после насочи вниманието си към Холи и човека, който седеше на задната седалка.
Той се намръщи.
Докато шофьорът прибираше чантите в багажника, Бюканън се настани на задната седалка до мъжа с квадратно лице и с телосложение на футболист от колежански отбор, който очевидно беше престанал да поддържа форма.
— Е, Тед, отдавна не сме се виждали.
Холи, която седеше от другата страна, се наведе напред.
— Помислих си, че може да пътува с нас, вместо да използва друго такси. Взехме го, докато те нямаше.
— Тед, благодаря, че ми помогна за чантите.
— За каква помощ става дума?
— Точно това имах пред вид.
— Трябваше само да ме помолиш.
— Защото ти не счете за необходимо да го направиш?
— Също както и ти не счете за необходимо да поискаш разрешение да влезеш в стаята ми. Не ми харесва някой да рови из вещите ми. На всичко отгоре си облякъл моето сако.
— Много си наблюдателен. Е, какво ще кажеш? Не ми стои зле, нали? Ето ти ключа.
Холи се опита да смени темата на разговора.
— Намери ли това, което търсеше?
— Веднага. Тед не го бива много за тези неща.
— Хей! — каза Тед.
— Добре де — намеси се Холи, — разбирам защо си ядосан. Аз трябваше да ти помогна за чантите, когато те видях да идваш. Знаех, че току-що са те изписали от болницата. Трябваше да сляза и да ти помогна като на приятел.
— Този тип не е приятел — заяви Тед.
— Тед! — предупредително каза Холи. Тя се обърна към Бюканън. — Слушай, съжалявам. Не забравяй, че идеята да напусна хотела беше твоя. Ако смяташ да ме плашиш с мелодраматични жестове, не можеш да очакваш съдействие от моя страна.
— В такъв случай, може би е по-добре да се върнем и да те запозная с човека, който те очаква във фоайето.
Холи присви очи.
— Шегуваш се, нали?
— Стори ми се, че той няма никакво чувство за хумор.
— Това са глупости — заяви Тед.
— Точно така, Тед. Глупости — каза Бюканън. — Не ми пука какво ще стане с теб, но докато Холи и аз не уредим някои неща помежду си, предпочитам тя да бъде в добро здравословно състояние.
— Престани да се опитваш да ме изплашиш — каза Холи.
— Накъде, сър? — шофьорът се беше върнал в таксито и чакаше.
— Тази задача ме изтощи — Бюканън избърса потното си чело. — Дойдох тук да разгледам местните забележителности. Мисля, че една разходка по реката ще ми се отрази добре. Защо не ни откарате до пристана на Тулуз Стрийт? Наближава два и половина. Може би все още имаме време да се качим на „Начес“?
Когато таксито се включи в движението, Холи каза:
— За човек, който твърди, че никога не е бил в Ню Орлиънс, ти определено знаеш доста за туристическите атракции.
— Прочетох за тях в един пътеводител.
— Така ли? И кога стана това? Докато беше в безсъзнание?
Сирената засвири „На юг в Дикси“ и живописно украсеният параход с лопатно колело се отдели от кея и пое по Мисисипи. Край релингите на трите палуби се бяха струпали стотици пасажери, които се наслаждаваха на бриза, подухващ от реката, разглеждаха пристаните, край които минаваха, складовете, рафинерията, мястото на сражение, състояло се през 1812 година и плантаторска къща, датираща от преди Гражданската война.