Докато останалите пасажери сякаш се радваха на силното слънце, очите на Бюканън все още бяха твърде чувствителни и той предпочете да остане на сянка под тентата, опъната над кърмата. Тъй като повечето пасажери стояха край релингите, възможността някой да подслуша разговора им беше твърде малка.
Холи поклати глава.
— Не разбирам? Защо разходка с кораб?
— Процес на елиминиране — Бюканън отпи от една от бутилките с Кока Кола, които беше купил за Холи и за себе си, когато се качиха на борда. — Трябва ми време да помисля, трябва ми място да помисля — той глътна още два „Тиленола“, затвори очи и отпусна глава назад.
— Трябваше да останеш в болницата по-дълго — отбеляза Холи.
— Имам да правя твърде много неща — отговори Бюканън.
— Да, като например да гледаш мътната Мисисипи. На Тед не му хареса, че го накара да остане на брега с багажа ми.
— Каза, че искаш да говорим. Работата е там, че не ми трябва свидетел, докато го правим. По този начин той не може да ни последва. А много скоро ще бъдем достатъчно далеч, извън обхвата на онези радиостанции, които спомена, за да поддържате връзка. Между другото, къде си скрила твоята? В чантичката си? Или може би… — Бюканън посочи към отвореното деколте на роклята й.
— Добре — гласът й прозвуча унило. Тя бръкна в роклята си, откачи малък микрофон и миниатюрен предавател от презрамката на сутиена си и му ги подаде. — Печелиш.
— Твърде лесно — Бюканън изключи предавателя. Ръката му почувства топлината на тялото й върху метала. — Откъде да знам, че нямаш друг?
— Има само един начин да се увериш. Но след като не позволих да ме претърсиш в купето на влака, със сигурност няма да…
— За какво искаше да говорим?
— Като начало, кой, мислиш, се опита да те убие? И моля те, не ми разправяй за случайно нападение.
— Кой? Да, това е големият въпрос, нали?
— Един от всичките.
Този въпрос измъчваше Бюканън от момента, в който се беше свестил в болницата. Ако започнеше да го обсъжда гласно, щеше да отвлече вниманието на Холи от участието си в „Скоч и сода“.
— Отвори чантичката си.
Тя го направи.
Вътре нямаше касетофон.
— Добре, мога да ти кажа следното. Не те излъгах, като казах, че съм дошъл в Ню Орлиънс да се срещна с един приятел — той се запита дали да продължи. — Една жена.
Бюканън се замисли.
— Това, което ще ти кажа, не е поверително, затова няма причина… Не съм я виждал от шест години, но скоро ми изпрати съобщение, че има нужда от помощ. Приятелката ми е много независима. Не е от онзи тип, който ще моли за помощ, освен ако проблемът не е сериозен…
— Тази приятелка, любовница ли ти беше?
— Ти репортер ли си или дописник за клюкарски рубрики? Искам да ти кажа, че това не е твоя работа.
Холи чакаше.
Бюканън прехапа долната си устна.
— Можеше да ми бъде любовница. Може би трябваше да бъде. Може би щяхме да се оженим.
— Но?
— Да кажем, че имах проблеми да разбера кой точно бях аз.
В минало време? — запита се Бюканън.
— Както и да е, трябваше да се срещна с нея снощи в единадесет часа в „Кафе дьо Монд“. Тя не се появи. Но се появи онзи тип с ножа. — Бюканън се отпусна на шезлонга, почувства пистолета отзад на кръста и изведнъж осъзна, че единствената причина раната да не бъде по-сериозна, бе, че острието се е отклонило от него. Като си даде сметка, че е бил само на косъм от смъртта, Бюканън отново започна да се поти.
Въпреки това устата му пресъхна. Притеснен, той отпи още Кола.
— Дали е съвпадение, че онзи тип се появи и избра точно мен за жертва, докато чаках приятелката си, която пък не се появи? Опитвам се да не разсъждавам едностранчиво. Правя всичко възможно да проявявам известна доза скептицизъм. Но ми е твърде трудно да пренебрегна това съвпадение. Принуден съм да смятам, че между моята приятелка и човека с ножа съществува някаква връзка.
— И той се е опитал да ти попречи да й помогнеш?
— Освен ако не се сещаш за някое по-правдоподобно обяснение.
— Нещо в разсъжденията ти ме притеснява. Тъй като тя не се е появила, ти не би могъл да й помогнеш, а значи и не е било необходимо да те спират.
— Или може би…
Сърцето на Бюканън заби в ритъма на бумтенето на параходния двигател.
— Може би някой се е изплашил, че щом не се е появила, аз толкова ще се разтревожа, че няма да спра, докато не разбера къде е тя и защо има нужда от мен — в гласа му изведнъж се появи твърдост. — Ако е така, били са съвсем прави да се страхуват. Защото точно това смятам да направя.