Холи го изгледа изпитателно.
— Пак играеш! Просто се опитваш да ме излъжеш, за да ме накараш да се откажа.
— Предавам се — каза Бюканън. — Щом искаш, оправяй се сама. Защото, повярвай ми, аз определено смятам да се погрижа за себе си.
Бюканън влезе във фоайето на „Краун-Плаза“. Докато чакаше асансьора, той се огледа и забеляза, че мъжът с крепонения костюм беше сменен от мъж в спортен екип. Той също се преструваше, че чете вестник. В края на краищата нямаше кой знае колко неща, които биха изглеждали естествени, докато човек седи в някое хотелско фоайе и наблюдава някого. Вторият мъж изглеждаше така, сякаш беше клониран от първия — около тридесетгодишен, добре сложен, с къса коса и съсредоточен поглед.
Военен, помисли си Бюканън. Също като първия мъж. Цивилните разузнавателни управления разполагаха с хора за наблюдение с най-различен външен вид. За разлика от тях военните оперативни служители, които осъществяваха наблюдение, доста си приличаха — по пол, възраст, телосложение и прическа. Нещо повече, у всички се забелязваха някакво хладнокръвие, дисциплинираност и целенасоченост.
Холи, помисли си той. Все още търсят Холи.
Той влезе в асансьора, качи се до дванадесетия етаж и извади ключа си. Откровенията на Холи на парахода, към които се прибавяха болката в хълбока и главоболието, го бяха изтощили. Страхът си беше казал думата. Имаше нужда да си почине. Имаше нужда да помисли.
Когато отвори вратата…
Вътре го очакваха трима души. Те седяха без да се крият, като очевидно не желаеха да го стреснат и да предизвикат защитна реакция.
Бюканън познаваше и тримата.
Алън, пълният мъж, който преди няколко дни беше разпитвал Бюканън в апартамента в жилищния комплекс в Александрия, Вирджиния, седеше на леглото. В Александрия той винаги беше облечен с кафяво спортно карирано сако. Тук сакото му отново беше карирано, но този път цветът му беше син.
На дивана, до привлекателна блондинка — капитан Уелър, седеше мускулест мъж — майор Пътнам. Бюканън се беше запознал с тях на яхтата във Форт Лодърдейл. И двамата бяха облечени с цивилни дрехи — майорът с бежов костюм, капитан Уелър — с бяла копринена блуза и синя пола, които прилепваха плътно по тялото й и несъмнено служеха да отвличат вниманието на хората от двамата мъже.
Бюканън погледна надясно, към банята, за да се увери, че там не го очаква никой друг. Гардеробът беше отворен и празен.
Той извади ключа от ключалката, затвори вратата, заключи я и тръгна към тях. Светлината на късното следобедно слънце изпълваше стаята.
— Капитане — каза майорът.
Бюканън кимна и спря на около метър и половина от тях.
— Не изглеждате учуден, че ни виждате — каза майорът.
— Във Фермата имах инструктор от Управлението, който обичаше да казва: „Единственото нещо, което трябва да очаквате, е неочакваното“.
— Добър съвет — каза жената. — Разбирам, че някакъв обирджия ви е намушкал.
— Ето това определено не очаквах.
— Как е раната?
— Заздравява. Къде е полковникът?
— Боя се, че не успя да дойде — каза Алън.
— Е, надявам се, че не сте чакали дълго.
— Не си ли любопитен да разбереш как влязохме?
Бюканън поклати глава.
— Капитане — майорът изглеждаше недоволен, — видели са те във фоайето на хотела в два без петнадесет. Предполага се, че сте се качили в стаята си. Сега се връщате, но никой не ви е видял да излизате междувременно. Къде бяхте през последните три часа?
— На разходка с параход.
— Кога стана това — преди или след като уредихте репортерът да напусне хотела?
— Е, значи знаете за това. След. Всъщност, репортерът дойде с мен на разходката с парахода.
— Какво? — капитан Уелър се наведе напред и блузата се изпъна по гърдите й. — Не ти ли казаха, че я търсим?
— Казаха ми, че възнамерявате да я накарате да се откаже от разследването си. Но тя продължи да ме преследва, затова реших аз също да направя нещо, за да я откажа. Изплаших я така, че тя изостави цялата история.
— Ти? Как?
— Използвах аргументите й срещу нея самата. Тя ми показа това — Бюканън извади вестникарските изрезки от джоба на сакото си и ги сложи върху масичката за кафе.
Майорът протегна ръка да ги вземе, за да ги прочете. Бюканън продължи.