— Това е абсурдно — каза капитан Уелър.
— Използвал е оръжие, типично за уличните банди, за да не изглежда като работа на професионалист. Точно заради ножа не успях веднага да схвана какво става. Никой уважаващ себе си изпълнител на мокри поръчки не би използвал нож. В сравнение с куршум, той е твърде несигурен. Освен това съществува голям риск, защото трябва да се намираш непосредствено до обекта на покушението. После обаче разбрах, че това, което би изглеждало като работа на аматьор, може да послужи като чудесно прикритие за професионалист — Бейли, семейство Дойл, аз. Всички щяхме да бъдем мъртви. Подозрително съвпадение, да. Но всяко от убийствата би могла да се обясни без да е необходимо да се намесва някаква теория за конспирация. А ако репортерът катастрофира…
Тримата застинаха.
— И всичко това е заради снимките — продължи Бюканън. — Онези, на които си ти, майоре, и ти капитане, и което е по-важно, полковникът е с мен на яхтата във Форт Лодърдейл. Дори и да бъдех разкрит, това нямаше да бъде проблем. Знаехте, че никога нямаше да ви замеся. Но за вас двамата, и особено за полковника, да видите снимките си на първата страница на „Вашингтон поуст“ — това вече е нещо съвсем друго. Това би довело до разкриването на цял куп неща. Сега вече няма да има нужда да се притеснявате за това. Репортерът няма да напише тази статия. А дори и да не я бях уплашил и накарал да се откаже, снимката, на която сме аз, вие двамата и полковника няма да означава нищо, ако връзката ми със „Скоч и сода“ не може да бъде доказана. Няма нужда да си правите труда да ме убивате. Ще направя услуга на всички и ще изчезна.
Тримата сякаш бяха замръзнали.
Най-после майорът се изкашля, после погледна неловко жената и накрая Алън.
— Хайде — каза Бюканън. — Имаме проблем. Нека да го обсъдим.
— Капитане, давате ли си сметка как прозвуча това, което казахте? — смутено попита майорът.
— Прямо.
— По точно „параноично“.
— Добре — каза Бюканън. — Никой не е наредил да бъда премахнат. Ще приемем, че е бил случаен акт на насилие, на какъвто сте искали да прилича. Както кажете. За мен няма значение. Просто искам да сте наясно. Аз ще изчезна. По този начин ще имате двойна защита. Холи Маккой няма да напише статията. Аз няма да съм тук, за да ме разпитат.
— Като те слушам как приказваш… — майорът се намръщи. — Радвам се, че решихме да те наблюдаваме. Ти определено си действал твърде дълго под прикритие.
— Мисля, че е по-добре да си починеш — каза Алън. — Току-що са те изписали от болницата. Сигурно си уморен.
— Намушкали са те — добави жената. — Пак си наранил главата си. На твое място аз…
— Откъде знаете, че пак съм наранил главата си? Не съм споменавал това пред никого.
— Предположих.
— Или сте го чули от човека, когото сте изпратили да ме убие.
— Капитане, очевидно си разстроен. Искам… заповядвам ти да останеш в тази стая, да се опиташ да се успокоиш и да се наспиш. Ще се върнем отново тук в девет часа утре сутрин, за да продължим този разговор. Надявам се, че тогава ще бъдеш по-спокоен.
— Не ви обвинявам, че сте опитали да защитите мисията — каза Бюканън. — Но нека не бягаме от проблема. Да кажем направо какъв е той. След като ви предложих по-добро решение, няма нужда да ме убивате.
Алън изгледа Бюканън загрижено, после мрачно последва майора и капитан Уелър към вратата.
Докато прекосяваше стаята, за да заключи, Бюканън почувства, че краката му не го държат. Напрежението от разговора беше усилило главоболието му. Той пъхна три таблетки „Тиленол“ в устата си и влезе в банята, за да изпие чаша вода. Устата му беше толкова пресъхнала, че се наложи да изпие още една. Видя тъмни кръгове под очите си в огледалото. Ще припадна, помисли си той.
В спалнята той непохватно спусна завесите. Хълбокът го заболя, когато се изтегна на леглото. Тъмнината му действаше успокояващо.
Но умът му не преставаше да работи.
Успях ли да се справя?
Убедих ли ги?
Не разбираше защо е толкова загрижен за безопасността на Холи. Беше я срещнал едва преди няколко дни. На теория те бяха противници. Повечето от неприятностите му се дължаха на нейната намеса. Всъщност, можеше да се спори дали Джак и Синди Дойл не бяха мъртви заради нея. Но в действителност те не бяха убити от Холи Маккой. Бяха ги убили неговите хора. Както бяха убили и Бейли. А и мен щяха да убият, ако бях там, когато Бейли е отворил хладилната кутия, за да види парите.