Но това означава, че изчакват някаква друга възможност да ме премахнат. Начин, който не би породил съмнение дори и у един репортер.
Холи Маккой.
Да не би да съм се привързал към нея? — запита се той. Имаше време, когато би оправдал всичко — дори убийството на репортер, всичко — за да запази операцията в тайна. Но сега…
Да?
Може би вече не ми пука за операцията. Или може би…
Какво?
Може би се превръщам в човешко същество.
Да, но в кое човешка същество.
— Още веднъж — каза Алън. — Искам да съм съвсем сигурен.
Той седеше зад волана на наетия Понтиак, докато се отдалечаваха от хотел „Краун Плаза“. До него беше седнал майор Пътнам. На задната седалка, наведена напред, седеше капитан Уелър.
— Знае ли някой от вас нещо за заповед да се премахне Бюканън?
— Определено не — отговори капитан Уелър.
— Не съм получавал такива указания — каза майорът.
— Нито пък аз — каза Алън.
— Каква е тази работа за Джак и Синди Дойл? — попита майорът. — Мислех си, че смъртта им е в резултат на убийство-самоубийство.
— Аз също — каза капитан Уелър. — Твърдението на Бюканън, че това е двойно убийство, е като гръм от ясно небе. Не знам да е имало заповед за тяхното премахване.
— Кой се е опитал да убие Бюканън? — попита Алън.
— Все още най-правдоподобното обяснение е опит за грабеж — каза майорът.
— Насред претъпкан открит ресторант? — Алън още по-силно стисна волана. — Някой джебчия, разбира се. Но никога не съм чувал за джебчия, който ще тръгне да привлича внимание към себе си, като намушка с нож човека, чийто портфейл се опитва да задигне.
— Ами ако е бил някой маниак, който си избива комплексите, като напада с нож хора по улиците? — попита капитан Уелър.
— Това е по-вероятно — Алън зави по Канал Стрийт, като се взираше в светофарите. — Звучи налудничаво, но е по-вероятно.
— Работата е там, че Бюканън смята, че ние сме го направили — каза майорът. — Което е не по-малко налудничаво.
— Мислиш ли обаче, че наистина смята така? — попита капитан Уелър. — Той е актьор. Обича да казва неща, за да предизвика ефект. Може да бъде много убедителен.
— Определено успя да убеди мен — каза Алън.
— Но защо му е да лъже? — попита майорът.
— За да ни заблуди. Да ни обърка и да отклони вниманието ни от репортера.
— И защо ще го прави? — попита майорът.
— Бюканън може да е прав, че убийството на репортера ще създаде повече проблеми, отколкото ще реши — каза Алън. — Ако тя наистина се е уплашила и не напише този репортаж, значи сме постигнали целта си.
— Ако. Непрекъснато чувам „ако“.
— Съгласна съм с Бюканън — каза капитан Уелър. — Мисля, че на този етап ще бъде по-добре да изчакаме.
— По този въпрос от значение е единствено мнението на полковника — намеси се майорът.
Те се смълчаха.
— Все още не сме… — Алън присви очи от ярката светлина на автомобилните фарове.
— Да? — повдигна вежди капитан Уелър.
— Опитал ли се е някой да убие Бюканън? Но не някой джебчия, а професионалист, действащ по нечия заповед. И ако ние не сме издали такава заповед, тогава кой, дяволите да го вземат, го е направил?
По правило, ако човекът, с когото трябваше да се срещне, не се появеше на уговореното място навреме и ако нямаше предварителна уговорка за друго време и място, Бюканън трябваше да се върне на първоначалното място на срещата двадесет четири часа по-късно.
С малко късмет това, което беше възпрепятствало човека да дойде на срещата, вече нямаше да представлява пречка. Но ако човекът не се появеше и втория път…
Бюканън не искаше да мисли за това. Той се отправи към Френския квартал. Претъпкани, тесни улици. Диксиленд. Блус. Танци по тротоара. Суматоха. Но нямаше маскарадни костюми. Този път шоуто беше без маски, които да скриват лицата на хората и на Бюканън щеше да му бъде много по-лесно да разбере дали го следят. Снощи той се открояваше сред тълпата, защото не беше облечен в маскараден костюм. Сега, като един от многото хора с обикновени дрехи, той щеше да има много по-голяма възможност да се смеси с множеството, да свърне по някоя уличка и да се измъкне от всеки, който се опиташе да го проследи.
Обзет от усещането за нещо вече преживяно, което го накара да потръпне при спомена за ножа, който беше пронизал хълбока му, той прекоси потъналия в тъмнина Джаксън Скуеър, огледа внимателно Декатур Стрийт и отново се отправи към „Кафе дьо Монд“. Ресторантът отново беше пълен, но не толкова, колкото по време на Празника на Вси Светии. За да бъде сигурен, че навалицата няма да му попречи да влезе, той се беше погрижил да пристигне рано, в десет и петнадесет, вместо в уговорения час — единадесет, както преди шест години, когато за последен път беше идвал тук с Хуана.