Бюканън гореше от нетърпение. Без да го показва, той изчака да му дойде реда и придружен от един келнер се пое край пилоните, през шума на тълпата към малка кръгла масичка с бял плот в ъгъла на залата. За негово щастие масичката се намираше точно на онова място, което той би избрал, за да може да наблюдава безпрепятствено входа.
Но все още не беше доволен. Трябваше му нещо повече, някакъв друг начин, за да бъде сигурен, някаква допълнителна гаранция и когато видя удобен случай, стана и се премести на една внезапно освободена масичка близо до центъра на ресторанта. Тук, спомни си той, бяха седели с Хуана преди шест години. Не на същата масичка. Не можеше със сигурност да твърди това. Но мястото беше достатъчно близо и когато Хуана влезеше, нямаше да й бъде трудно да го забележи. Погледът й щеше да обходи претъпканата зала, да се спре на мястото, което тя свързваше с него и ето, той щеше да бъде там, да стане, да се усмихне, да тръгне към нея, обзет от непреодолимо желание да я прегърне.
Той погледна часовника си — десет и четиридесет. Скоро, помисли си Бюканън. Скоро.
От главоболието отново започна да му се повдига. Когато сервитьорът дойде да вземе поръчката му, той помоли за специалитета — кафе с мляко и пържен сладкиш с плодова плънка, поръсен с пудра захар. Помоли и за вода. Защото това беше единственото, от което наистина имаше нужда. Вода. Беше поръчал кафето и сладкиша, за да може да остане тук. А водата му трябваше, за да глътне още няколко таблетки „Тиленол“.
Скоро.
Хуана.
Обичам те — беше й казал той. — Искам да знаеш, че винаги ще означаваш страшно много за мен. Винаги ще те чувствам близка. Кълна ти се, че ако някога ти потрябва помощ, ако някога се озовеш в опасност, само ми се обади и независимо колко време е минало, независимо колко далеч съм, ще…
Бюканън примигна, когато осъзна, че сервитьорът се беше появил с водата, кафето и сладкиша. Той глътна „Тиленола“ и когато погледна часовника си, се изненада. Петнадесет минути бяха минали като петнадесет секунди. Беше почти единадесет часа.
Той продължи да взира във входа.
Ето картичката, която никога не съм си мислила, че ще изпратя. Надявам се, че обещанието ти беше искрено. Същото място и време като последния път. Разчитам на теб. МОЛЯ ТЕ.
— Нещо не е наред ли, сър?
— Извинете?
— Седите тук от половин час без да докоснете кафето или сладкиша.
— Половин час?
— Има други хора, които също искат да седнат.
— Очаквам един човек.
— Дори и така да е, има други хора, които…
— Повторете поръчката. Ето, заповядайте десет долара за безпокойството.
— Благодаря ви, сър.
Бюканън продължи да се взира във входа.
Полунощ.
Един часа. Хората бяха започнали да го гледат намръщено и да си шепнат.
В два часа той разбра, че тя няма да дойде.
Какво, за Бога, се беше случило с нея? Тя се нуждаеше от помощта му. Защо не му беше дала възможност да докаже, че я обича?
Той приготви чантата си и остави на леглото подписан формуляр за напускане на хотела. В три часа сутринта никой не го видя когато излезе през служебния изход. Щом се озова на Лафайет Стрийт, той спря едно такси.
— Накъде, сър? — Шофьорът го изгледа предпазливо, сякаш човек с куфар в три часа сутринта можеше да представлява заплаха.
— Към някоя денонощна агенция за коли под наем.
Шофьорът се замисли за миг.
— Качвайте се. Вижда ми се малко късно да тръгнете на път по това време.
— Късно е наистина.
Той се отпусна на задната седалка и потъна в мисли. Щеше да бъде по-лесно да стигне със самолет там, накъдето се беше запътил. Но той не искаше да чака до сутринта и да хване първия самолет в тази посока. Първо, майорът, капитанът и Алън можеха да пристигнат по-рано, отколкото бяха казали и да го заварят. И второ, защото нямаше достатъчно пари в брой, за да си купи самолетен билет. Щеше да се наложи да използва кредитна карта. Но единствената кредитна карта, която имаше, беше на името на Брендън Бюканън. По този начин щеше да остави документирана следа, по която майорът, капитанът и Алън да тръгнат след него.
За да наеме кола, пак щеше да му се наложи да използва кредитна карта, но поне никой не можеше да разбере накъде възнамерява да се отправи. Документираната следа щеше да свърши тук, в Ню Орлиънс. И ако имаше малко късмет, майорът, капитанът и Алън щяха да приемат, че е решил да направи това, което им беше казал, и е изчезнал. В идеалния случай те щяха да погледнат на това като на успокояващ жест, а не като на заплаха. За да насочи мислите им в тази посока, той беше написал бележка за твърдата си решимост да изчезне, беше пъхнал бележката в плик, адресиран до Алън, и я беше оставил на леглото в хотелската стая, до подписания формуляр за напускане.