По пътя той си купуваше храна — хамбургери, пържени картофи, пълнени хлебчета, царевични питки с плънка от сирене и лютив сос — всичко, което можеше да възстанови силите му, като ги поглъщаше с големи количества Кока Кола, разчитайки калориите и кофеина в безалкохолната напитка да го заредят с енергия. На три пъти отбива от натоварената магистрала, за да подремне в местата за почивка. Паркираше наетия Таурус близо до тоалетните, защото непрестанният шум на пристигащите и заминаващи автомобили и хора му пречеше да заспи дълбоко. Знаеше, че ако наистина заспи, щеше да се събуди чак на другия ден.
Трябваше да продължи да се движи. Трябваше да се добере до Сан Антонио и на всяка цена да разбере какво се беше случило с Хуана. Защо не беше дошла на срещата? Каква беда я беше сполетяла? Въпреки болката и смущаващата неизвестност, той беше запазил достатъчно здрав разум, за да се запита дали не преиграва. Обещание, дадено преди шест години на една жена, която не беше виждал оттогава. Зов за помощ под формата на загадъчно съобщение върху пощенска картичка.
Може би пощенската картичка изобщо не означаваше това, което си мислеше. Какъв беше смисълът Хуана да го потърси след толкова време? И защо него? Нямаше ли някой друг, когото да помоли за помощ?
Какво я беше накарало да избере точно него?
Не знаеше отговорите на тези въпроси. Но със сигурност знаеше едно — че нещо се беше случило с него.
Нещо ужасно.
Опита се да установи кога беше започнало. Може би когато го бяха ранили в Канкун, или когато беше ударил главата си, докато се измъкваше с плуване през канала. Може би когато го измъчваха в Мерида и беше ударил главата си в бетонния под. Или може би по-късно, когато го бяха намушкали и отново беше ударил главата си.
Ала колкото и да разсъждаваше върху тези възможности, изводът, до който стигаше, беше един — те не бяха причина за страха, който изпитваше. Те, разбира се, несъмнено допринасяха за него. Но докато анализираше случилото се през последните няколко седмици, докато си мислеше отново и отново за травмите, които беше получил, едно нещо не преставаше да го смущава повече от останалите.
Тази травма не беше физическа. Тя беше психическа.
Тя застрашаваше чувството му за самоличност.
Или по-скоро, многобройни самоличности. През последните осем години му се беше налагало да се превъплъщава в повече от двеста човека. Имаше дни, в които трябваше да играе по шест различни роли, докато се опитваше да вербува информатори. През последните две седмици го бяха взели за Джим Крофорд, а той се опитваше да се отъждестви с Питър Ланг, докато се представяше за Ед Потър, Виктор Грант, Дон Колтън и…
Брендън Бюканън.
Това беше причината.
След изчезването на Виктор Грант той очакваше да му дадат нова самоличност. Но в апартамента в Александрия Алън му беше казал, че няма да има нова самоличност, че ще го изтеглят от оперативна дейност, че ще трябва да бъде самият себе си.
Но кой, по дяволите, беше той? Толкова дълго не му се беше налагало да бъде Брендън Бюканън, че не знаеше кой беше Брендън Бюканън. Не знаеше елементарни неща — как обичаше да се облича, каква храна харесваше. А в дълбините на съзнанието си изцяло беше загубил връзка със самия себе си. Той беше актьор, обсебен до такава степен от ролите си, че когато му ги бяха отнели, се беше оказал изпразнен от съдържание.
Неговата професия не се състоеше само в това, което правеше. Тя определяше неговата същност. Без роля, в която да се превъплъти, той беше нищо и едва сега си даде сметка колко жестоко го беше поразила мисълта, че не може да бъде Брендън Бюканън през останалата част от живота си. Ето защо, за да избяга от Брендън Бюканън, той щеше да се превърне в Питър Ланг. Щеше да потърси най-важния човек в света на Питър Ланг. А може би и в своя собствен свят, защото колкото повече мислеше за това, толкова повече си задаваше въпроса колко ли по-добър щеше да бъде животът му, ако беше останал с Хуана.