Бюканън огледа улицата в двете посоки, проверявайки по навик дали в сенките не се крие някой, който наблюдава къщата. Ако Хуана беше в опасност, както предполагаха картичката, която му беше изпратила и това, че не беше дошла на срещата, ако се опитваше да избяга от някого — което обясняваше защо не се беше появила в „Кафе дьо Монд“, беше твърде вероятно враговете й да наблюдават родителите й в случай, че решеше да се свърже с тях лично или по телефона и да разкрие неволно къде се намира. Онази Хуана, която преди години служеше в армията, никога не би допуснала някой да узнае имената и адреса на родителите й. Но през изминалите шест години биха могли да се случат много неща. Тя би могла да прояви глупостта да се довери на някого до такава степен, че да му предостави информация, която при сегашните обстоятелства да използват срещу самата нея, въпреки че глупостта в никакъв случай не беше една от присъщите й черти.
Като се изключеше факта, че се беше влюбила в Питър Ланг.
Нищо не подсказваше, че на улицата го дебне опасност. В тази пресечка нямаше паркирани автомобили. Никой не висеше на ъгъла, преструвайки се, че чака автобус. Светлините в къщите наоколо подсказваха, че обитателите им са заети с нормалните за всяко семейство вечерни занимания. Разбира се, някой можеше да се спотайва в храстите, макар че в този квартал, с който хората очевидно се гордееха, такъв човек не би могъл да остане скрит дълго време, особено за немската овчарка, която някакъв мъж разхождаше на ремък по отсрещния тротоар. При положение, естествено, че самият мъж с кучето не наблюдаваше къщата.
На Бюканън му бяха необходими само няколко секунди, за да огледа обстановката. Ако някой го видеше, щеше да си помисли, че той просто е един посетител, спрял за малко да среше косата си, преди да продължи към къщата. Нощта беше мека. От опадалите по земята листа се носеше мирис на есен. Когато спря на тухлената веранда и натисна звънеца, слухът му долови не само мелодичния звън, който се разнесе в къщата, но и приглушения смях на публиката, който се разнасяше от телевизора, по който течеше някаква комедия. После дочу стъпки по дървения под и зад остъклената входна врата се появи сянка.
Над главата му светна лампа и Бюканън видя наближаваща шестдесетте жена — мексиканка — с дълга до раменете черна коса и привлекателно овално лице, която се взираше в него. Живите й тъмни очи говореха за природна интелигентност и съобразителност. Те му напомняха за Хуана, макар че не беше сигурен дали тази жена е майка й. Той никога не беше виждал нейните родители. На пощенската кутия и под звънеца нямаше табелка с име. Възможно беше през изминалите шест години родителите на Хуана да са се преместили. Можеше дори да са починали. На пристигане в Сан Антонио Бюканън смяташе да провери в телефонния указател дали те все още живееха на този адрес, но тъй като гореше от нетърпение по-скоро да стигне до къщата, не искаше да губи нито минута. Съвсем скоро ще разбера, каза си той.
Човек, незапознат с правилата на оперативната дейност, сигурно щеше да се обади по телефона от Ню Орлиънс, и ако успееше да се свърже с родителите на Хуана, щеше да се опита да получи от тях отговор на въпроса дали дъщеря им е в опасност. Ако постъпеше така, опитът му щеше да се окаже неуспешен или получената информация съмнителна. Повечето хора бяха доверчиви, но дори един глупак щеше да се усъмни и да отговори уклончиво, ако някой непознат започнеше да му задава лични въпроси по телефона, независимо от това колко убедителен беше претекстът, който този непознат използваше. Само мързеливите оперативни служители използваха телефона за събиране на сведения. Най-добрият начин за получаване на информация, когато това, разбира се, беше възможно, бе личният контакт. Когато военните бяха изпратили Бюканън на обучение във фермата на ЦРУ във Вирджиния, той бързо си спечели славата на човек, изключително вещ в това, което сред професионалистите беше известно като „извличане на информация“. Една от любимите задачи, които инструкторът му обичаше да възлага на курсистите, беше да ги изпраща в местните барове по време на най-големия наплив на клиенти. Всеки от курсистите трябваше да подхване разговор с някой непознат и в рамките на един час да спечели до такава степен доверието му, че непознатият да му каже деня, месеца и годината на своето раждане, както и номера на социалната си осигуровка. Инструкторът знаеше от опит, че е невъзможно подобна лична информация да бъде споделена при първа среща с някого. Как ще измислиш такъв безобиден въпрос, който би накарал човек, когото никога не си срещал, да издаде номера на социалната си осигуровка? Беше повече от вероятно такъв въпрос да събуди подозрение, вместо желание за отговор. Всички курсисти, с изключение на Бюканън, се бяха провалили.