Жената отключи вратата, отвори я и без да сваля предпазната верига заговори през тридесетсантиметровата пролука.
— Да? — озадачено каза тя.
— Сеньора Мендес?
— Si.
— Perdone. Знам, че е късно. Казвам се Джеф Уокър и съм приятел на дъщеря ви — Бюканън говореше на испански, който беше научил в Института за чужди езици към Министерството на отбраната в Монтерей, Калифорния, докато се готвеше за мисията в Мексико. — Не съм я виждал от няколко години и не знам къде живее. Пристигнах тук за няколко дни и… Е, надявах се да се видим. Бихте ли ми казали къде да я намеря?
Майката на Хуана го гледаше подозрително. Въпреки това съмнението й сякаш се поуталожи от факта, че той заговори на испански. Хуана му беше казала, че родителите й знаеха и двата езика, но предпочитаха да говорят на испански и се засягаха, когато някой бял, за когото знаеха, че говори испански, ги принудеше да говорят на английски.
— Conoce a mi hija?
— Si — продължи на испански Бюканън. — Познавам вашата Хуана. Служехме заедно в армията, запознах се с нея тук, във Форт Сам Хюстън.
Това беше една от легендите, които Хуана беше използвала по време на службата си. Въпреки че работеше за Армейското разузнаване и се числеше към състава на Специалните сили във Форт Браг, фиктивното й назначение беше тук, в главния щаб на Пета Армия в Сан Антонио.
— Допадахме си взаимно — продължи Бюканън. — Няколко пъти излизахме заедно. Предполагам, би могло да се каже… Е, бяхме близки. Ще ми се да бях поддържал връзка с нея. Но доста време бях в чужбина и… Ще ми бъде много приятно да я видя.
Майката на Хуана продължаваше да го гледа подозрително. Бюканън беше сигурен, че ако не беше заговорил на испански и не беше споменал Форт Сам Хюстън, тя едва ли щеше да го слуша толкова дълго. Трябваше му още нещо, което да придаде достоверност на думите му.
— Все още ли имате онова куче? Златния ретривър? Как му беше името? Пепе. Да. Хуана много го обичаше. Когато не говореше за бейзбол, разказваше за него. Казваше, че обичала да тича с Пепе край реката, когато не е на работа.
Подозрението на майка й започна да се разсейва.
— Не.
— Извинете?
— Кучето. Пепе. Умря милата година.
— О, съжалявам сеньора Мендес. Да загубите домашен любимец като него… Хуана сигурно го е преживяла много тежко.
— Казахте, че името ви е Джеф Уокър?
— Точно така — Бюканън се опитваше да стои изпънат, сякаш беше запазил този навик от армията.
— Не помня да ви е споменавала.
— Е, шест години са много време. Хуана обаче много ми е разказвала за вас. От нея знам, че правите най-хубавите царевични питки с пилешка плънка в града.
Майка й едва доловимо се усмихна.
— Хуана много ги обичаше — усмивката й се стопи и тя се намръщи. — Щях да ви помня, ако ви бях виждала преди. Защо Хуана не ви е водила в къщи?
И аз искам да ви попитам нещо, с все по-нарастваща тревога си помисли Бюканън. Защо са всички тези въпроси? Какво, по дяволите, става?
Две преки по-надолу, пред една къща с табелка „Продава се“ на моравата отпред, беше спрял малък сив микробус. Той беше паркиран тук от няколко дни, но този факт не тревожеше съседите. Напротив, те се чувстваха по-спокойни. Шофьорът на микробуса, частен детектив, беше посетил всички, които живееха наоколо и беше обяснил, че неотдавнашните прояви на вандализъм в квартала са принудили охранителната фирма, която имала клиенти в този район, да изпрати човек, който да държи под око няколко къщи в квартала, и най-вече точно тази, тъй като липсата на живеещи в нея хора я прави идеална мишена за вандалите. Ако съседите се бяха обадили на номера от визитната картичка, която детективът им беше дал, една делово звучаща секретарка щеше да им обясни, че това, което той им беше казал, е вярно. Мъжът наистина работеше за фирмата. Това, което секретарката, разбира се, нямаше да им каже, беше, че тя говори от едностаен, почти празен офис в центъра на града и че фирмата беше регистрирана едва преди две седмици.
Името на частния детектив беше Дънкан Брадли. Той беше двадесет и осем годишен. Висок и слаб, Брадли почти винаги носеше маратонки и памучен анцуг, сякаш очакваше всеки момент да отиде да играе баскетбол, любимото му занимание в свободното от работа време. Той предпочиташе това неофициално облекло, защото с него се чувстваше удобно по време на дългите засади, а по всичко личеше, че точно тази засада — която вече продължаваше достатъчно дълго — щеше да продължи още повече.