Той и неговият партньор работеха на смени от по дванадесет часа, което означаваше, че микробусът, чиито прозорци бяха затъмнени, за да не може никой да види какво има вътре, трябваше да бъде оборудван с печка за готвене (микровълнова) и тоалетна („Порта Поти“). Тясното пространство налагаше микробусът да бъде подходящо пригоден, за да подслони високия почти два метра Дънкан Брадли. Поради тази причина всички седалки от задната част бяха свалени и на тяхно място беше поставен дълъг матрак, прикрепен към дървена дъска, повдигната нагоре под петнадесетградусов ъгъл, за да не се налага Дънкан, който през цялото време лежеше върху него, да си напряга врата, когато гледа нагоре.
А това, в което той беше вперил поглед, беше монитора на миниатюрна телевизионна камера, която се подаваше от покрива на микробуса, скрита от капачката на фалшив отдушник. Тази камера, разновидност на модела, използван при бойните хеликоптери, имаше голяма увеличителна способност, така че в момента показваше регистрационния номер на колата, паркирана две преки по-нагоре, син форд Таурус с луизиански номер. Освен това камерата беше оборудвана с модерно устройство за нощно виждане и поради това, въпреки че по-голямата част от улицата беше потънала в мрак, за Дънкан не беше проблем да види оцветения в зелено образ на мъжа, който излезе от Тауруса, среса косата си, огледа квартала, сякаш му се възхищаваше и се отправи към къщата. Мъжът беше бял, висок около метър и осемдесет, в началото на тридесетте. Беше добре сложен, но не особено мускулест. Облеклото му беше съвсем обикновено. Косата му не беше нито дълга, нито къса. Лицето му беше с дълбоко изрязани черти, но без да изглежда грубо. Беше приятен на вид, красив, но без да се набива в очи.
— Днес е втори ноември — произнесе Дънкан в микрофона на един магнетофон. — Часът е девет и половина вечерта. Все още се намирам в микробуса за наблюдение малко по-надолу от целта. Току-що пред къщата се появи някакъв мъж. — Дънкан продължи, като описа колата и шофьора, включително и луизианския регистрационен номер. — Той не е много висок, но не е и много нисък. Малко от това, малко от онова, общо взето — средна работа. Може да представлява интерес за нас, може и да не представлява. Преминавам към подслушване.
Дънкан остави микрофона и увеличи звука на приемателя, а после нагласи слушалките на главата си. Приемателят получаваше сигнали от няколко миниатюрни предавателя с микрофони, които Дънкан беше скрил в телефоните и ключовете за осветлението във всяка стая на наблюдаваната къща. Устройствата бяха свързани към електрическата инсталация на къщата и по този начин имаха постоянен източник на захранване. Те бяха програмирани да предават на УКВ честота, която не се използваше в Сан Антонио, така че предаването да не се отразява на приемането на телевизионните и радио програми в къщата и да събуди съмнение в обитателите й.
В деня, когато му бяха възложили тази задача, Дънкан беше изчакал докато и двамата обитатели напуснаха къщата. Те го бяха улеснили, защото това беше станало след вечеря, когато кварталът беше потънал в мрак. Следвани от партньора на Дънкан, те бяха поели с колата си към близкия търговски център и ако решаха да се върнат по-рано от очакваното, партньорът на Дънкан, който имаше клетъчен телефон, щеше да изпрати предупредително съобщение до пейджъра, който Дънкан носеше на колана си. Разбира се, Дънкан не беше разчитал единствено на щастливата случайност, че обитателите ще напуснат къщата по тъмно. Ако се наложеше, той можеше да влезе в празната къща и през деня, като се престореше на служител от компанията, която обитателите бяха наели да поддържа тревните площи в двора им. На никого от съседите нямаше да се стори необичайно мъж с униформа на компанията да се появи със спрей против насекоми с размера на пожарогасител за кола, да обработи храстите отпред, а после да се отправи към задния двор, за да продължи работата си. Дънкан беше влязъл в къщата през вратата на верандата, като се справи с ключалката за петнадесет секунди и инсталира всички микрофони за четиридесет минути.
Потенцинометрите върху пулта на приемника в микробуса му позволяваха да регулира силата на звука от всеки предавател. Освен това оборудването му даваше възможност да записва звука от всеки предавател на отделна ролка. Досега не му се беше налагало да записва кой знае колко. През изминалите две седмици, откакто му бяха възложили тази задача, не беше чул нищо по-различно от обичайните семейни разговори. Възможно беше обитателите да използват някакъв известен само на тях код, за да обменят тайна информация, но поне Дънкан не беше открил подобно нещо. Обажданията по телефона бяха обичайните квартални клюки. Разговорите по време на вечеря най-често се въртяха около изключително успешния бизнес на съпруга, който се занимаваше с ремонт на автомобили. След това двамата гледаха телевизия. Откакто Дънкан ги подслушваше, те не бяха се любили.