— Знаех си — каза майката на Хуана. — Каква опасност? Кажи ни. Разтревожени сме до смърт за…
— Анита, моля те, не говори за смърт — Педро погледна към Бюканън с присвити очи и повтори въпроса, който съпругата му беше задала. — Каква опасност?
— Ако знаех, нямаше да съм тук — каза Бюканън. — Миналата седмица получих съобщение от нея, че трябва да се срещнем. То беше доста неясно, сякаш не искаше никой да разбере за какво става дума, ако го прочете. Но аз разбрах: Тя отчаяно се нуждаеше от помощ. В Ню Орлиънс има едно място, което ни е много скъпо. Без да го споменава, тя ме молеше, много настоятелно при това, да я чакам в същия ден и по същото време, както последния път, когато бяхме там заедно. Това трябваше да стане в единадесет часа вечерта в деня на Вси Светии. Но тя не дойде — нито тогава, нито на следващата вечер. Очевидно нещо не беше наред. Затова дойдох тук. Защото вие бяха единствените хора, за които успях да се сетя и които биха могли да ми помогнат да се свържа с нея. Помислих си, че точно вие бихте могли да знаете какво става.
Педро и Анита не казаха нищо. Бюканън ги остави да си помислят.
— Не — каза Анита.
Бюканън им даде още малко време.
— Нищо не знаем — повтори Анита. — Освен, че се притеснявахме, защото напоследък не се държи нормално.
— Какво имате пред вид?
— Не се е обаждала от девет месеца. Обикновено, дори когато е на път, се обажда поне веднъж седмично. Тя наистина спомена, че ще отсъства известно време. Но цели девет месеца?
— С какво се занимава тя?
Очевидно Педро и Анита не бяха съвсем сигурни.
— Не знаете ли?
— Нещо, свързано със сигурността — каза Педро.
— С националната сигурност?
— С личната сигурност. Тя си има собствен бизнес тук, в Сан Антонио. Но това е единственото, което ни е казвала. Никога не се е впускала в подробности. Казваше, че няма да е честно по отношение на клиентите й. Не желаеше да злоупотребява с доверието им.
Добре, помисли си Бюканън. Останала е истинска професионалистка.
— Така — каза той. — Значи тя не ви се е обаждала от девет месеца. И изведнъж се появяват няколко мъже, които твърдят, че са нейни стари приятели и започват да ви разпитват дали знаете къде могат да я намерят. Какво друго не е…?
Бюканън изведнъж забеляза, че родителите на Хуана го гледат по-различно. Погледите им бяха станали по-напрегнати, по-предпазливи. Нуждата да споделят тревогата за дъщеря си сега беше примесена с отново обзелото ги подозрение към него. Рискът, който беше поел, най сетне се беше обърнал срещу него. Забележката му за другите мъже, които бяха идвали да я търсят, беше накарала родителите на Хуана да го свържат с тях.
Но той беше разтревожен от нещо друго. Силното му главоболие го беше принудило за известно време да изостави обичайната си предпазливост. Ако някой враг се опитваше да намери Хуана, и ако този враг беше толкова нетърпелив, че беше изпратил трима мъже да разпитват нейните родители къде биха могли да я намерят, може би този враг би отишъл още по-далеч в усилията си да научи какво знаят те. Може би този враг…
— Извинете ме. Може ли да ползвам тоалетната?
Подозрението караше Педро да изглежда мрачен. Той кимна неохотно.
— Напред по коридора. Първата врата вляво.
— Благодаря.
Бюканън се изправи, престори се на смутен и пое по коридора. Щом се озова в бялата, ярко осветена и старателно подредена тоалетна, той заключи вратата, насили се да уринира, пусна водата и се обърна към мивката, за да измие ръцете си.
Остави водата да тече, отвори безшумно шкафчето с лекарства, намери една пила за нокти и отвинти с нея ключа за лампата. Като внимаваше да не докосне проводниците, той измъкна ключа от гнездото в стената и погледна какво има зад него.
Това, което откри, увеличи гаденето, причинено от главоболието му. Към проводниците беше свързан миниатюрен предавател с микрофон. Тъй като повечето хора считаха, че тоалетната им осигурява най-голямо усамотение, те едва ли си мислеха, че в нея може да бъде поставен „бръмбар“, затова Бюканън винаги започваше проверките си оттук. И тъй като госпожа Мендес поддържаше в тоалетната изрядна чистота, единственото място в помещението, където тя не би открила „бръмбара“, беше зад ключа за лампата, предпочитаното от професионалистите по подслушване място. Телефоните по всяка вероятност също бяха снабдени с микрофони.
Добре, помисли си Бюканън. Да започваме.
Той спря водата, чийто звук се надяваше да е заглушил шума, който беше предизвикал, докато развинтваше контакта. След това отключи вратата на тоалетната и се върна в дневната, където родителите на Хуана очевидно си бяха шепнали нещо за него.