— Педро, извинявам се — каза Бюканън.
— За какво?
— Докато си миех ръцете, сигурно съм дръпнал тапата на мивката по-силно, отколкото трябва. Струва ми се, че съм я повредил. Мивката не може да се изпразни. Съжалявам. Аз…
Педро стана и намръщен тръгна към тоалетната изпъчил гърди. Късите му крака се движеха бързо.
Щом се озоваха в коридора, Бюканън го изпревари и сложи пръст на устните си, за да му покаже, че трябва да мълчи. Педро очевидно не го разбра и понечи да го попита какво става, но Бюканън притисна силно ръката си към устата на Педро и енергично поклати глава, като произнесе само с устни на испански „Мълчи!“. Педро го изгледа стреснато. „Къщата се подслушва“, продължи да произнася с устни думите Бюканън.
Педро сякаш не го разбра. Той се опита да свали ръката на Бюканън от устата си, и Бюканън трябваше да стисне с лявата си ръка Педро за тила, като в същото време продължаваше да държи дясната върху устата му. Той принуди Педро да влезе в банята и натисна главата му надолу, за да може да погледне зад ключа на лампата, който беше измъкнал от стената. Педро притежаваше верига от автомобилни сервизи. Той трябваше да разбира от електрически им системи. Трябваше да знае достатъчно и за другите видове електрически системи, за да разбере, че това малко приспособление зад ключа на лампата не би трябвало да се намира там, че то представлява миниатюрен предавател с микрофон.
Очите на Педро се разшириха.
— Comprede? — попита с устни Бюканън.
Педро енергично кимна.
Бюканън свали ръцете си от тила и устата му.
Педро избърса устните си, върху които бяха останали белези от пръстите на Бюканън, изгледа го гневно и дръпна силно тапата на мивката.
— Готово. Виждаш ли, нищо работа. Просто не си дръпнал тапата достатъчно силно. Ето, водата изтече.
— Добре, че не съм я счупил — каза Бюканън.
В джоба на гащеризона си Педро имаше няколко химикала и бележник. Бюканън бързо извади бележника и един от химикалите и написа:
Не можем да говорим в къщата. Къде и кога можем да се срещнем? Скоро.
Педро прочете бележката, намръщи се и написа:
7:00 сутринта. В моята работилница на Лома Авеню 1217.
— Не ти вярвам — внезапно каза Педро.
— Какво? — Думите прозвучаха толкова убедително, че мина известно време, преди Бюканън да разбере, че Педро се преструваше.
— Махай се от къщата ми!
— Но…
— Махай се! — Педро сграбчи ръката на Бюканън и го задърпа по коридора. — По-ясно от това не мога да ти го кажа. Вън от къщата ми!
— Педро! — Анита се втурна в коридора от дневната. — Какво правиш? Може би той ще ни помогне.
— Вън! — Педро блъсна Бюканън към вратата.
Бюканън се престори, че се съпротивлява.
— Защо? Не разбирам. Какво съм направил? Само преди няколко минути си говорехме как да помогнем на Хуана, а сега, изведнъж…
— Има нещо в теб, което не ми харесва — каза Педро. — Нещо твърде съмнително. Мисля, че и ти си с онези мъже, които идваха тук да търсят Хуана. Мисля, че ти си й враг, а не приятел. Мисля, че не трябваше изобщо да приказвам с теб. Махай се! Веднага! Преди да съм извикал полицията.
Педро отключи вратата и рязко я отвори.
— Правиш грешка — каза Бюканън.
— Не, ти направи грешка! И ще направиш още по-голяма грешка, ако отново се приближиш до къщата ми.
— По дяволите, ако не искате да ви помогна…
— Искам да се махнеш! — Педро бутна Бюканън.
Бюканън залитна навън, като се почувства оголен от лампата, която осветяваше верандата.
— Да не си посмял да ме докоснеш отново…
— Педро! — каза Анита.
— Не знам къде е дъщеря ми, но дори и да знаех, никога нямаше да ти кажа! — заяви Педро на Бюканън.
— Тогава върви по дяволите!
— По-добре пристигай тук бързо — каза Дънкан Брадли по клетъчния телефон, докато слушаше разговора в къщата. — Нещо у този тип, който се появи, определено подразни Мендес. Мендес си мисли, че той работи за нас. Крещят си един на друг. Мендес го изхвърля.
— На две пресечки от теб съм — каза партньорът на Дънкан по клетъчния телефон.
— Все едно си на два километра — Дънкан се взираше в зеления увеличен образ на монитора. — Виждам как онзи тип пресича моравата и се отправя към колата си. Ще си замине преди да пристигнеш.
— Казах ти, че съм близо. Виждаш ли фаровете ми?
Дънкан погледна към друг монитор, на който се виждаше потъналата в мрак улица зад микробуса.
— Да.
— Чудесно. Когато потегли, аз ще бъда поредната случайна кола по пътя — каза Тъкър. — Той няма изобщо да се усъмни, когато види фаровете ми зад себе си.