А мен? — помисли си Бюканън, докато завиваше зад един ъгъл. Този, който търси Хуана, ще иска да си поговори с непознатия, появил се изневиделица и започнал да задава същите въпроси като него.
Бюканън зави зад следващия ъгъл.
Фаровете зад него продължаваха да го следват.
Я виж ти, помисли си Бюканън.
Фолс Чърч, Вирджиния
Полковникът беше избрал мотел в покрайнините на града и от един монетен автомат беше резервирал стая под фалшиво име. В единадесет часа вечерта, след като беше проверил стаята с електронен детектор, за да се увери, че няма микрофони, пристигнаха тримата му колеги. Дрехите им бяха осеяни с капчици студен ноемврийски дъжд, който ги беше посрещнал на Националното летище във Вашингтон след полета от Ню Орлиънс.
Всички изглеждаха уморени, дори капитан Уелър, която обикновено излъчваше сексуална жизненост. Русата й коса висеше на кичури, блузата й беше измачкана. Тя свали сакото си, отпусна се тежко на дивана в мотелската стая и събу обувките си, като си помагаше с пръстите на краката. Изпитите лица на майор Пътнам и Алън бяха почервенели, най-вероятно от изтощение, към което се прибавяше обезводняването, дължащо се на полета и известно количество алкохол.
— Има ли тук кафе? — попита капитан Уелър.
— Хей там — безизразно отговори полковникът. — В каната на подноса до телефона.
За разлика от посетителите си полковникът изглеждаше бодър и жизнен, застанал изправен и стегнат както винаги. Той се беше избръснал и изкъпал преди да пристигне, отчасти за да се освежи, отчасти за да изглежда по-бодър от тях. Дрехите му бяха като току-що извадени от гардероб — лъснати обувки „Бали“, изгладени сиви панталони, колосана бяла риза, нова вратовръзка на червени райета и двуредно синьо сако. Ефектът, който целеше, беше неговото високо, стегнато тяло да подчертае факта, че е военен, въпреки че не носеше униформа.
— О! — капитан Уелър погледна към каната върху подноса до телефона. Тя и майор Пътнам, който беше седнал на креслото до телевизора, също не носеха униформи. — Да. Не я забелязах, когато влязох.
Полковникът присви очи, сякаш за да покаже, че тя не е успяла да забележи и доста други неща.
Алън, единственият цивилен в стаята, разхлаби измачканата си вратовръзка, разкопча горното копче на ризата си, отиде до каната и наля кафе в една чаша. Всички се изненадаха, когато занесе чашата на капитан Уелър, а после се върна и наля още една чаша, като духаше парата, докато отпиваше.
— Какво правим тук? Не можеше ли това да почака до сутринта? Едва се държа на крака, да не говорим, че жена ми и децата ми не са ме виждали от…
Думите му бяха прекъснати от ледения глас на полковника.
— Искам пълен доклад за последните събития. Стига толкова намеци, че не искате да говорите, защото телефоните не са обезопасени.
— Момент — намеси се Алън, — ако ни бяхте дали портативни кодиращи устройства, щях да говоря по телефона колкото искате, но като се опари веднъж човек, полковник… В този случай се нуждаем от изключителни мерки за сигурност.
— Напълно съм съгласен — полковникът още повече изпъна рамене. Дъждът биеше по прозореца, като правеше обстановката в неприветливата стая още по-мрачна. — Затова заповядах да дойдете тук, вместо сега да сте у дома, в леглото със съпругата си.
Алън се намръщи.
— Заповядали, полковник?
— Ще ми каже ли някой какво става? — още по-хладно запита полковникът. — Майоре, днес сте необичайно мълчалив.
— Вече знаете по-голямата част — майорът потри тила си. — В Ню Орлиънс отидохме да се срещнем с Бюканън в хотелската му стая. Уговорката беше за девет часа сутринта. Когато почукахме, той не отговори. Опитахме няколко пъти и накрая помолихме една камериерка да отключи вратата. Предния ден го бяха изписали от болницата. Можеше да е припаднал или нещо подобно. Вътре намерихме ключа от стаята, подписан формуляр за напускане — очевидно не желаеше хотелския персонал да започне да го търси — и бележка, адресирана до Алън.
Полковникът пое бележката и я прочете.
— Значи, казва, че ще ни направи услуга и ще изчезне. По този начин репортерът от „Поуст“ няма да може да го открие и да потвърди материала за статията, ако реши да я публикува.
— Очевидно това е идеята — каза майорът.
— И какво мислите за нея? — намръщи се полковникът.
— Дявол да го вземе, не знам — отговори майорът. — Това ме свари съвсем неподготвен. Всичко се обърка. Може би той е прав.
— По дяволите, да не би да сте забравили, че сте офицер от армията на САЩ?
Майорът изправи рамене, едва сдържащ гнева си.
— Не, сър. В никакъв случай не съм забравил.