— Трябва ли в такъв случай да ви напомням, че капитан Бюканън се е отлъчил без разрешение? Че е дезертирал? Моите подчинени не могат просто така да решат да напуснат и да си тръгнат, особено когато знаят колкото Бюканън. Ще настане хаос, истински кошмар за сигурността. Разбирам, че не съм ви контролирал както трябва. Това, което настоящата операция изисква, е повече дисциплина, повече…
Този път Алън го прекъсна.
— Не, това, което операцията изисква, е всеки ясно да си дава сметка кой е офицер от армията на САЩ — той така рязко остави кафето си, че течността се разплиска по масичката. — Точно тук операцията се провали, защото военни започнаха да вършат това, което беше задача на цивилните. Вие толкова дълго работите под цивилно прикритие, че вече сте забравили разликата.
— Под „цивилни“ имате пред вид Управлението — извиси глас полковникът.
— Естествено.
— Е, ако Управлението си беше свършило работата, нямаше да има нужда да се обръща към нас, нали така? — каза полковникът. — През осемдесетте вашите хора така се увлякоха по разни електронни устройства и сателити, че забравиха най-важното — за да се получи наистина полезна информация, трябва да има агенти на самото място. И след куп провали — в Иран, Ирак, стария СССР — дори разпадането на Съветите ви завари неподготвени — решихте, че имате нужда от действащ екип, от хора, които са свикнали да си вършат работата както трябва, за да ви измъкнат задниците от калта.
— Не и моя задник — каза Алън. — Аз никога не съм бил привърженик на електронните устройства. Не съм виновен, че…
— Истината е — продължи полковникът, — че когато Студената война свърши, вашите хора осъзнаха, че ще останат без работа, ако не се заемете да вършите нещо друго. Бедата е там, че всички неща, които трябваше да се свършат — като например да се смажат наркобосовете в страните от Третия свят — бяха свързани с рискове, които вие не желаехте да поемате. Затова ни помолихте ние да ги поемем. В края на краищата причината за провала в борбата с наркобосовете е, че използвате повечето от тях като информатори, в замяна на което им осигурявате лична неприкосновеност. Трудно е човек да преследва хора, с които поддържа приятелски отношения. Затова помолихте ние да се заемем с тях, и то така, та да не разберат, че всъщност вие самите сте се обърнали против тях.
— Но сега — каза Алън — говорим за един от вашите хора, който внезапно решава, че е волна птица и изчезва безследно.
— Капитан Бюканън не би успял да изчезне — отговори полковникът, — ако вашите хора бяха наблюдавали хотела както трябва.
— Само че наблюдението на хотела не беше възложено на моите хора — каза Алън. — Ако бяха натоварили мен… Това си е чист провал на военните. На войниците не им е работа да се…
— Достатъчно! — отсече полковникът. — Нямам повече нужда от мнението ви.
— Но…
— Това е всичко — полковникът се обърна към майора и капитана, които изглеждаха потресени от внезапния спор, на който бяха станали свидетели. — Какво ще правим с Бюканън?
Капитан Уелър се изкашля.
— Обадих се на компанията, която е издала кредитната му карта, заявих, че той ми е съпруг и че картата му е била открадната. Очаквах, че може би си е купил самолетен билет. Но не познах. От компанията ми казаха, че някой е наел от негово име кола в Ню Орлиънс.
— И? — попита полковникът.
— След това някой е използвал кредитната му карта, за да наеме стая в един мотел в Бюмон, Тексас.
— Впечатлен съм, капитане. Предполагам, че нашите хора вече са в Бюмон.
— Да. Но Бюканън не е там.
— Не е?
— Оказа се, че е останал само няколко часа. Освободил стаята на обед.
— Какво?
— Очевидно иска непрекъснато да е в движение — каза капитан Уелър.
— Накъде?
Тя поклати глава.
— Изглежда се е отправил на запад. Компанията за кредитни карти обеща да ме държи в течение.
— Има само един проблем — каза Алън.
Те впериха погледи в него.
— Следващият път, когато Бюканън реши да използва картата, компанията не само ще блокира сметката му. Тя ще изпрати и полицията по дирите му. А това ще бъде страхотно, нали? Да се намеси и полицията.
— По дяволите! — възкликна капитан Уелър.
— А ако първи се доберете до него — каза Алън, — какво ще правите? Ще го хвърлите в карцера? Не виждате ли, че цялата ситуация може да излезе от контрол? Защо не го оставите да изчезне, както е обещал?
Дъждът продължаваше да барабани по прозореца.
— Снощи докладвахте, че бил убеден, че се опитваме да го убием — каза полковникът.