— Точно така.
— Е, подозренията му са абсурдни. Очевидно се е побъркал, ако мисли, че ще тръгнем срещу него. Как мислите, дали след всичко това ще изчезне, както е обещал? Може би ще поиска да се върне, за да ни отмъсти. А репортерът? Тя е предала материалите си. Но дали не е запазила копия от тях? Дали ще се откаже от статията, както е обещала?
— Каквото и да решим, трябва да стане бързо — каза майорът. — Имам две дузини хора под прикритие в Латинска Америка, които очакват от мен да подсигурявам тила им. Всяка минута, която прекарвам в притеснения за Бюканън, рискувам нещо друго да се провали. Ако Бюканън беше приел предложението ни, просто трябваше да се придържа към легендата си и да стане инструктор. Какво лошо има в това да бъде инструктор?
— Защото той не е такъв — каза Алън.
Те погледнаха към него.
— Освен това не съм сигурен, че Бюканън е такъв, за какъвто го мислим — допълни той.
Докато се движеха към центъра на Сан Антонио, Бюканън не успя добре да разгледа човека, който го следваше. Когато стигнаха до по-добре осветените улици, Бюканън установи, че мъжът кара сив джип Чероки, цвят, който не се набиваше на очи и беше особено подходящ за кола, осъществяваща наблюдение нощно време. Когато имаше възможност, мъжът се смесваше с останалите коли отзад на пътя. Бяха го издали само първите две минути.
Но това беше достатъчно.
Бюканън спря на една бензиностанция, напълни резервоара и влезе в офиса да плати. Когато излезе, видя, че джипът е спрял малко по-надолу от бензиностанцията.
Бюканън потегли и след известно време спря пред един малък търговски център, влезе в ресторанта за мексиканска храна, поръча си говеждо с боб и Кока Кола и докато се хранеше, внимателно наблюдаваше джипа, който беше спрял в края на тъмния паркинг. Мъжът зад волана говореше по телефона.
От подправките в яденето лицето на Бюканън пламна. Или може би това се дължеше на треската от умората. Не знаеше. Хълбокът го болеше.
Имам нужда от малко почивка, помисли си той и глътна още три таблетки „Тиленол“.
Изходът на ресторанта се намираше отзад, до тоалетните. Бюканън заобиколи търговския център и бързо пое по потъналата в мрак алея към мястото, където беше спрял джипът.
Зает да говори по телефона и да наблюдава входа на ресторанта, мъжът зад волана не забеляза Бюканън, който се озова до вратата зад него. В момента, когато мъжът — около тридесетгодишен, облечен с яке с емблемата на „Хюстън Ойлърс“ — остави слушалката, Бюканън отвори вратата, влезе и тикна пистолета си в ребрата му.
Мъжът изпъшка. Изненадата усилваше болката му.
— Как се казваш? — попита Бюканън.
Обзет от страх, мъжът не отговори.
Бюканън притисна по-силно пистолета в ребрата му.
— Как се казваш?
— Франк… Франк Тъкър.
— Добре Франк, хайде да се повозим.
Мъжът изглеждаше вцепенен от ужас.
— Карай Франк или ще те убия.
Заплахата подейства повече от убедително и мъжът се подчини.
— Точно така — каза Бюканън. — Полека, включи се в движението. Не сваляй ръцете си от волана.
Те подминаха колата на Бюканън. Беше я паркирал до няколко други коли пред ресторанта за мексиканска храна, за да не бие на очи, докато паркингът не се изпразни, когато дойде време да затварят ресторанта.
— Какво искаш? — попита мъжът с разтреперан глас.
— Ами, като начало… — Бюканън бръкна със свободната си ръка под якето на Франк. Напипа кобур, но в него нямаше пистолет. — Къде е желязото, Франк?
Мъжът нервно посочи с поглед към жабката. Бюканън я отвори и намери вътре револвер Смит енд Уесън, модел Магнум 357 — А къде са другите?
— Нямам други.
— Може би, Франк. Скоро ще разбера. Но ако лъжеш, ще прострелям капачката на дясното ти коляно. Ще останеш сакат през останалата част от живота си, който може да се окаже много по-кратък, отколкото си се надявал. Завий към този денонощен магазин. Обърни. Карай обратно натам, откъдето дойдохме.
— Слушай, не знам за какво е цялата тази работа, но ще ти дам всичките си пари и…
— Престани, Франк. Внимавай. Казах ти, не сваляй ръце от волана — Бюканън вкара патрон в цевта на пистолета и го притисна още по силно в ребрата на Франк.
— Полека, човече! Ако мина през някоя гърбица, това нещо може да гръмне.
— Ами не минавай през гърбици — каза Бюканън. — Какъв си? Официален или частен?
— Не знам за какво…
— За кого работиш?
— За никого.
— А-ха, Франк. Просто си решил да се позабавляваш, като ме следиш.
— Не съм те следил. Никога не съм те виждал.
— Разбира се, Франк. Ние сме просто двама непознати, които са налетели един на друг и случайно са били въоръжени. Просто съвпадение. Типично за времето, в което живеем — Бюканън го огледа внимателно. — Ти не си ченге. Ако беше, щеше да имаш подсигуряващ екип. Може да си гангстер, но якетата на „Ойлърс“ и джиповете Чероки не са им в стила. Какъв си?