Мъжът не отговори.
— Франк, почвам да се отегчавам да си говоря сам. Ако намеря у теб разрешително за частен детектив, ще прострелям и двете ти капачки — Бюканън посегна към портфейла му.
— Добре де, добре — по разтрепераната горна устна на Франк беше избила пот. — Частен детектив съм.
— Е, най-после започнахме да се опознаваме. Кажи ми, Франк, къде си се учил? Хайде. Поддържай разговора. Къде си се учил?
— Учил съм се по време на работа.
— И на мен така ми се стори. На работа и от филмите. Ето ти един съвет. Когато по пътя няма голямо движение, следи обекта от съседната улица. Движи се успоредно на него. Ако поддържаш същата скорост, ще го виждаш на всяка пресечка. А по всяка вероятност той няма да те забележи. Само ако не го видиш, тогава можеш да излезеш на същата улица. Това е първата грешка, която допусна — остана през цялото време зад мен. Втората ти грешка беше, че не си заключил вратите. Ако го беше направил, щеше да ми бъде по-трудно да те пипна. Третата грешка — няма значение какво неудобство ти причинява пистолета по време на продължително наблюдение. Трябва да го държиш в кобура, откъдето бързо можеш да го извадиш. Той няма да ти свърши никаква работа в жабката, ако някой се качи в колата ти с насочен към теб пистолет.
Телефонът иззвъня.
— Не, Франк. Не сваляй ръцете си от волана.
Телефонът иззвъня втори път.
— Който и да се обажда, може да почака малко, ако иска да говори с теб — каза Бюканън. — Всъщност, защо не си поговорим с него лично. Карай обратно към Касъл Хилс.
Изтегнат върху наклонения матрак в задната част на микробуса, Дънкан Брадли продължаваше да се взира в монитора, който показваше увеличен образ на района пред къщата на Мендес две преки по-нагоре. Слушалките още бяха на главата му, въпреки че разговорите в наблюдавания обект бяха спрели преди тридесет минути, малко след изхвърлянето на мъжа, който се представяше като Джеф Уокър, от къщата на Мендес. Съпругата се беше скарала на съпруга за това, което беше направил. В края на краищата непознатият би могъл да им помогне да открият дъщеря си. Съпругът й пък беше казал да млъкне, защото непознатият със сигурност не беше по-различен от останалите натрапници, които се бяха интересували от Хуана. След това двамата си бяха легнали мълчаливо, сърдити един на друг.
Докато слушаше, Дънкан на няколко пъти се опита да се свърже със своя партньор по телефона. Два пъти беше изчаквал по десетина позвънявания, преди да затвори. Фактът, че Тъкър не отговаряше, го разтревожи. Разбира се, сигурно имаше разумно обяснение, което не беше непременно свързано с някаква опасност. Тъкър можеше да е влязъл в някой хотел след Джеф Уокър например. Но тревогата го накара отново да посегне към клетъчния телефон, за да натисне бутона, който автоматично щеше да набере номера на Тъкър.
Той така и не успя да го стори, защото вниманието му беше привлечено от някакво движение на втория монитор и оцветеното в зелено от приставката за нощно виждане изображение на това, което ставаше зад микробуса. Джипът на Тъкър току-що беше спрял отзад. Фаровете му изгаснаха. Дънкан въздъхна облекчено. Сигурно телефона на Тъкър се беше повредил. Затова се беше върнал лично да му съобщи какво беше научил за Джеф Уокър.
Щом видя на монитора, че Тъкър излиза от джипа и се отправя към задната врата на микробуса, Дънкан се надигна от матрака и запълзя по лакти и колене към нея, чу как Тъкър почука и отвори вратата.
— Какво става с телефона ти? Опитах се да се… — сякаш някаква ръка стисна гърлото му. Той зяпна от изненада, когато видя, че до Дънкан стои някакъв мъж. Мъжът сигурно се беше спотайвал в джипа. Мъжът беше Джеф Уокър.
Мъжът имаше пистолет.
По дяволите, помисли си Дънкан.
Настойчивият звън, който се разнесе откъм входната врата, вбеси Педро Мендес.
Причините за това бяха много. Тревогата за дъщеря му, недоверието към Джеф Уокър, притеснението за микрофона в гнездото на ключа за лампата в банята не му даваха мира и той имаше чувството, че никога няма да заспи. Какво щеше да му каже Джеф Уокър утре сутринта, когато се срещнеха в гаража? Педро се въртеше неспокойно под завивките, докато най-накрая, когато вече му се струваше невъзможно, сънят го обори и той успя да се унесе, а сега някой натискаше проклетия звънец.
— Анита, стой си в леглото — нареди той, изправи се с мъка на крака, надяна халата си, обу чехлите, взе от шкафа една бухалка за бейзбол и се спусна по стълбите. През прозореца на входната врата видя сянката на мъж, който стоеше на потъналата в мрак веранда.