Бюканън веднага се обърна към втория мъж, който лежеше завързан на пода на микробуса.
— Щом къщата на Хуана се намира в града, трябва да имате други хора там, които да я наблюдават.
Мъжът не отговори.
— Как предпочиташ да ми кажеш, с добро или с лошо? — Бюканън повдигна клещите пред очите му.
— Да, има друг екип.
— От колко човека?
— Двама. Също като тук.
— Редуват се на смени?
— Да.
Бюканън знаеше, че тази тактика е погрешна. Един човек в никакъв случай не беше достатъчен, за да наблюдава даден обект. Ами ако Хуана се появеше? Наблюдаващият щеше да се обади да му изпратят подкрепления. Но как можеше да бъде сигурен, че екипът щеше да пристигне навреме, за да я залови?
Докато Бюканън размишляваше, вниманието му беше привлечено от сянката на някакъв дълъг предмет, закрепен хоризонтално към лявата страна на микробуса. Той насочи лъча на фенерчето към него, за да разбере какво е това.
Изведнъж стомахът му се сви. Предметът, който видя, го накара да осъзнае, че всъщност тактиката за наблюдение имаше смисъл — ефикасен, смъртоносен смисъл.
Предметът на стената беше карабина снайпер, оборудвана с модерен оптически мерник за нощно виждане. Целта на наблюдението не беше да се залови Хуана. Целта на наблюдението беше тя да бъде убита в момента, в който се появеше.
Къщата на Хуана се намираше сред хълмовете на юг от града, на западния бряг на река Сан Антонио. Трябваха им четиридесет и пет минути, за да стигнат до нея, като Педро управляваше микробуса, а Бюканън седеше отзад и пазеше пленниците. Анита ги следваше с джипа. По пътя Бюканън отново използва клещите, като принуди първия мъж да му каже телефонния номер, за да установи връзка със снайпериста, който наблюдаваше дома на Хуана.
Телефонът едва беше иззвънял, когато дрезгав мъжки глас отговори:
— „Жълта роза две“.
— Аз съм, Франк — каза Бюканън. Обучен да имитира гласове, той заговори като първия мъж. — Има ли нещо ново?
— Адски тихо е. От две седмици никой не е стъпвал тук. Мисля, че си губим времето.
— Е, поне не го губим безплатно — каза Бюканън. — Ще остана с Дънкан да наблюдавам къщата на Мендес. А междувременно, помислих си, че няма да е зле да те предупредя, че изпращам при теб един от нашите с моя джип. По него ще го познаеш. Ще отключи входната врата с шперц и ще влезе да провери някои неща, дето започвам да си мисля, че сме пропуснали, особено в компютърните файлове.
— Мисля, че идеята не е много добра. Ако тя наблюдава къщата и се чуди дали да влезе, ще се изплаши, щом види човек вътре.
— Съгласен съм. Работата е там, че нямам избор. Идеята не е моя. Това е заповед.
— Типична простотия — отговори снайперистът. — Плащат ни да свършим някаква работа, а не ни оставят да я свършим както трябва.
— Просто остави човека, който ти пращам, да си свърши неговата работа, когато дойде — каза Бюканън.
— Няма страшно. До скоро.
По-скоро, отколкото очакваш, помисли си Бюканън и прекъсна връзката.
Малко след един часа сутринта Педро предупреди Бюканън, че се намират на около километър и половина от дома на Хуана.
— Е, вече сме близо. Спри тук — каза Бюканън.
Когато Анита спря зад тях, той излезе от микробуса, каза й да го чака с Педро и пое с джипа на Тъкър по потъналия в мрак склон, като измина останалата част от разстоянието по лъкатушещ между дървета път. Фаровете осветяваха мъглата, която се стелеше откъм реката. Той видя нови улици и къщи, които току-що бяха започнали да строят, очевидно за нов квартал.
Това нямаше да хареса на Хуана.
Искаш да кажеш, че се молиш на Бога тя да е все още жива, за да не го хареса.
Педро и Анита бяха описали къщата, която засега беше една от малкото по тази отсечка на реката, така че за Бюканън не беше трудно да я открие. Едноетажна, построена от дърво, тя беше разположена върху подпорни колони в случай на наводнение и му заприлича повече на планинска хижа, отколкото на къща. Той мина покрай една топола и спря на покритата с чакъл алея за коли. Наоколо цареше тишина. Все едно се намираше някъде на село. Бюканън си представи какво удоволствие щеше да бъде за Хуана да тича край реката с кучето, ако то все още беше живо.
…все още беше живо.
Човече, напоследък непрекъснато мислиш за смърт.
И още как, като знам, че някакъв снайперист ме наблюдава неизвестно откъде.
Бюканън почувства как мускулите на гърба му се стягат, когато отвори мрежестата врата на верандата и приближи входа на къщата. Може би стелещата се от реката мъгла беше попречила на снайпериста да разпознае колата, която беше спряла пред къщата. Какво щеше да стане, ако той дойдеше да провери какво става?