Придържай се към сценария, който му описа, помисли си Бюканън.
Отключи с шперц двете секретни ключалки и влезе, като усети миризмата на застояло, характерна за къща, която от доста време не е била обитавана. Тъй като се чувстваше уязвим дори в тъмнината, той затвори вратата, заключи я, опипа стената и откри ключа за осветлението. Когато запали лампата, установи, че се намира във всекидневна с етажерка за книги, телевизор, видеокасетофон и стереоуредба, но с много малко мебели — само един кожен диван, масичка за кафе и стол-люлка. Очевидно Хуана беше прекарвала твърде малко време тук. Иначе щеше да отдели повече внимание на мебелите. Освен това малкият им брой подсказваше, че рядко е имала компания.
Бюканън прекоси стаята, като забеляза, че диванът и масичката за кафе бяха покрити с прах, още едно доказателство, че Хуана от доста време не е била тук. Той надзърна в кухнята, запали лампата и огледа помещението. Спретнато, подредено, само с най-необходимите домакински електроуреди. Безличната и спартанска обстановка навяваше самота. Той изпита съжаление към Хуана.
Бюканън пое по коридора. Първата врата, пред която застана — отляво, към реката — водеше към офиса. Когато Бюканън запали лампата, видя, че тук също всичко беше сведено до необходимия минимум — метален шкаф за папки, въртящ се стол, дървена маса, върху която имаше компютър, лазерен принтер, модем, телефон, настолна лампа, жълт бележник и буркан, пълен с моливи и химикали. В стаята нямаше нищо друго. Никакъв килим. Никакви картини. Нищо лично.
Той се запита какво ли си мислеше снайперистът отвън, в мрака. Как щеше да реагира, като видеше как в къщата една по една светват лампи? Дали въпреки указанията, които беше получил, мъжът нямаше да дойде и да провери како става?
Бюканън отвори горното чекмедже на шкафа за папки и веднага му направиха впечатление две неща. Първото беше, че всяка папка имаше твърд гръб с кукички от двете страни, които я крепяха неподвижно върху металните релси в горната и долната част на чекмеджето. Второто беше, че папките бяха подредени по азбучен ред, но че тези от „А“ до средата на „D“ бяха притиснати една до друга, като от останалите, които продължаваха от „D“ до „L“, ги делеше известно разстояние. Металните кукички в горната и долната част на съседните папки им пречеха да запълнят това разстояние. Очевидно една от папките от раздела „D“ беше извадена. Може би това беше направила Хуана. Може би го беше направил някой неканен гост, който също като Бюканън беше претърсвал къщата. Нямаше как да разбере.
Бюканън отвори второто чекмедже, видя вътре папките от „М“ до „Z“ и забеляза че между тези от раздел „Т“ има известно разстояние, сякаш оттам също е била извадена папка. „D“ и „Т“. Доколкото можеше да прецени, липсваха само тези две папки. Замислен над това, той отвори долното чекмедже и намери вътре 9-милиметров полуавтоматичен пистолет Браунинг.
Само най-необходимото, помисли си той.
С какво се занимаваше Хуана? Родителите й бяха казали, че работата й е свързана с личната сигурност. Този вид дейност щеше да бъде естествено продължение на това, което Хуана беше вършила, докато служеше в армейското разузнаване. Но „лична сигурност“ беше твърде широко понятие, което можеше да означава всичко — от извършване на оценка за евентуален риск, през монтиране на системи за алармена сигнализация, до осигуряване на лична охрана. Тя можеше да работи самостоятелно, на свободна практика, или за някоя голяма корпорация.
Той затвори долното чекмедже, отново отвори горното и започна да чете документите в някои от папките. Стана му ясно, че всичко се подчинява на строга схема. Основното занимание на Хуана беше да осигурява лична охрана на бизнес-дами, жени-политици и звезди от развлекателния бизнес или на техните съпруги, най-вече при пътуванията им в страни, където основен език беше испанският или в американски градове, значителна част от населението на които се състоеше от латиноамериканци. Причината беше ясна. Телохранителят не трябваше да се откроява сред местното население. Тъй като Хуана беше мексиканка, тя не би могла да изпълнява ефективно задълженията си в среда, където типичните за латиноамериканка черти на лицето й и цвят на кожата щяха да привличат внимание. Нямаше смисъл да работи в Африка, в Ориента, в Близкия Изток или в Северна Европа например. Същото се отнасяше дори за някои от северните щати. Но Испания и Латинска Америка бяха идеални за нея. Тъй като работата й беше свързана с продължителни пътувания, не беше никак чудно, че не се прибираше вкъщи месеци наред. Може би отсъствието й беше лесно обяснимо. Може би просто изпълняваше поредната си задача.