— Обаче — каза Бюканън, — първо искам да глътна нещо за това проклето главоболие. — Той бавно се изправи и започна да разтрива тила си с лявата си ръка. — Има ли тук някъде аспирин?
Убиецът отстъпи леко назад, като продължаваше да държи ръцете си до тялото. Очевидно не беше твърде обезпокоен. Но Бюканън, чието сърце бясно пулсираше, имаше чувството, че всеки момент ще се стигне до сблъсък между двамата.
А може би мъжът беше отстъпил назад не за да заеме отбранителна поза, а да позволи на Бюканън да мине край него, за да отиде банята.
Беше му изключително трудно да прецени.
— „Буферин“ — каза убиецът. — На горния рафт в аптечката.
— Чудесно.
Но когато Бюканън тръгна към него, мъжът отново отстъпи назад, като очевидно този път искаше да е сигурен, че Бюканън няма да успее да го достигне с ръка.
Банята, която се намираше срещу стаята с компютъра, беше прашна. Бели стени. Бял под. Бяла завеса пред душа. Обикновена. Обзаведена само с най-необходимото.
Бюканън не можеше да направи друго, освен да потърси аспирина, въпреки че главоболието беше последното нещо, което в момента го занимаваше. Той отвори аптечката.
И чу звън. Изненадан, той погледна към клетъчния телефон, който беше взел от микробуса и закачил отляво на колана си. Беше взел този телефон вместо онзи от джипа, защото телефонът в джипа беше по-голям. По този начин, ако на Педро и Анита се наложеше да се свържат с Бюканън, те можеха да използват другия, по-обемист телефон, който беше вграден в арматурното табло на микробуса. Сега Педро или Анита го търсеха, като очевидно искаха да го предупредят за нещо.
Или може би обаждането беше от ръководителите на екипа за наблюдение, които се намираха във Филаделфия.
Бюканън не можеше да го остави да звъни. Това щеше да събуди още повече подозрения.
Но когато посегна да откачи телефона от колана си, долови движение в коридора. Появи се убиецът, който също държеше клетъчен телефон в ръка. Сигурно го беше взел от стаята, която използваше за скривалище.
Мъжът не изглеждаше никак щастлив.
— Странна работа — каза убиецът. — Никога не съм чувал за Брайън Макдоналд. Току-що се обадих на Дънкан в микробуса, за да проверя дали всичко около теб е наред и проклет да съм, ако твоят телефон не отговаря на същия номер, което ме навежда на мисълта, че твоят телефон всъщност е телефонът на Дънкан, което пък ме кара да се питам защо, по дяволите…
Докато убиецът говореше, хванал телефона в лявата си ръка, той бръкна с дясната под якето. Както Бюканън беше забелязал, то беше малко по-широко, естествената причина за което беше, че сигурно под него убиецът имаше кобур с пистолет.
— Случайно съвпадение — каза Бюканън. — Ти се обаждаш на Дънкан, а в същото време някой друг се обажда на мен. Ще ти покажа — той посегна за телефона с лявата си ръка.
Очите на убиеца проследиха този жест.
В същото време Бюканън бръкна с дясната си ръка под спортното сако и извади пистолета, пъхнат в колана отзад на кръста му.
Очите на убиеца се разшириха и той измъкна собствения си пистолет изпод якето.
Бюканън стреля.
Куршумът улучи мъжа в гърдите.
Въпреки че убиецът залитна назад, ръката му продължи да вдига пистолета.
Вторият куршум на Бюканън улучи мъжа в гърлото.
Бликна кръв.
Мъжът продължи да залита назад.
Но ръката му инстинктивно продължи да вдига пистолета.
Третият куршум на Бюканън уцели мъжа в челото.
Ударът събори мъжа. Ръката му, която стискаше пистолета, подскочи нагоре. Разтърсваният му от спазми пръст натисна спусъка. Пистолетът гръмна и куршумът се заби в тавана на коридора. По пода се посипа мазилка.
Мъжът се свлече върху пода на офиса. Той потръпна, изхриптя и спря да мърда.
Бюканън се хвърли към падналия мъж, насочи пистолета си към главата му, изби с крак оръжието му и провери пулса му.
Очите на мъжа бяха отворени. Зениците им бяха разширени. Те не реагираха, когато Бюканън приближи пръсти към тях.
Бюканън бързо претърси дрехите на мъжа. Намери само един гребен, няколко монети, носна кърпа и портфейл. Сложи портфейла на масата и се втурна да вземе малкия килим, който беше видял в дневната. След като уви трупа в килима, Бюканън го изтегли в коридора, мина през дневната и се насочи към задната врата в кухнята.
Тъмната нощ го скри. Като трепереше, с настръхнала от влагата на реката кожа, Бюканън изтегли трупа през мрежестата врата на верандата надолу по трите стъпала и се насочи към безлюдния бряг на реката. Спусна се по брега, намери някакъв дънер, преметна трупа върху него, избута дънера във водата и видя как трупът започна да потъва, когато течението повлече дънера. Двата предмета изведнъж изчезнаха от погледа му в мрака. Бюканън хвърли килима навътре в реката, извади пистолета на мъжа, който беше затъкнал в колана си и също го хвърли в реката, като се подчини на правилото никога да не държи у себе си оръжие с неизвестен произход. Най-накрая извади клетъчния телефон на убиеца и трите гилзи от своя полуавтоматичен пистолет, които беше събрал от пода преди да излезе от къщата, и ги хвърли натам, където беше цопнал пистолетът. После се взря в непрогледния мрак, пое си няколко пъти дълбоко дъх и бързо пое към къщата.