Единственото, което със сигурност знаеше, беше, че са необходими ритуали за омилостивяване на бога, молитви и жертвоприношения, за да не се сбъдне отново предсказанието, направено в Хрониките на Чилам-Балам. Едно от пророчествата, болестта, която убиваше палмите, вече се беше сбъднало.
В този ден над земята ще се посипе прах.
В този ден земята ще бъде сполетяна от нещастие.
В този ден над земята ще надвисне облак.
В този ден ще се издигне планина.
В този ден един силен мъж ще сграбчи земята.
В този ден всичко ще потъне в разруха.
Балам-Акаб се страхуваше от пазачите, но се надяваше успешно да изпълни мисията си. Ако боговете не желаеха да бъдат омилостивени, ако наистина бяха разгневени, досега щяха да го накажат. Те никога нямаше да му позволят да стигне чак до тук. Само човек, ползващ се с благоволението на боговете, можеше да се движи в мрака без да бъде ухапан от някоя от многобройните змии, от които гъмжеше джунглата. През деня той щеше да види и да избегне змиите, или да вдигне шум и да ги прогони. Но вървейки безшумно в непрогледния мрак на нощта? Не. Невъзможно. Без помощта на боговете той щеше да стъпва не по камъни, а по самата смърт.
Изведнъж мракът намаля. Мъглата сякаш стана по-рядка. Балам-Акаб беше стигнал до края на джунглата. Като приклекна, вдишвайки плодородния мирис на гората, тъй различен от зловонието на потните пазачи, той съсредоточено започна да се оглежда в мрака и изведнъж, сякаш някакъв недоловим вятър беше преминал през сечището, мъглата изчезна. Внезапно появилата се светлина от луната и звездите го накара да се почувства така, сякаш нощта се беше превърнала в ден. В същия момент го изпълни необяснима увереност, че когато пропълзи от джунглата в сечището, пазачите няма да успеят да го видят. За тях мъглата все още щеше да съществува. Тя щеше да го обгърне. Щеше да го направи невидим.
Но той не беше глупак. Когато излезе от джунглата, той остана приведен, близо до земята, като се опитваше да не се показва, докато вървеше бързо напред. Сега, на светлината от луната и звездите, той успя да види истинският мащаб на работата, която нашествениците бяха извършили през двата дни, откакто не беше идвал тук и видяното го изпълни с тревога. Обширна нова част от гората беше изсечена, а на нейно място се виждаха обрасли с храсти могили и хълмчета. Сега, когато нямаше дървета, които да скриват небето, той успя да различи тъмните контури на значително по-високи хълмове. Балам-Акаб си помисли, че това са планини, ала нито една от тях не беше планината, описана като един от признаците за края на света в древните Хроники на Чилам-Балам. Не, тези планини бяха част от духа на вселената. Разбира се, те не бяха дело на природата. В края на краищата тази част на Юкатан се наричаше низина. Тук нямаше могили, хълмове, още по-малко пък планини. Всички те бяха издигнати от човешки същества, от маите — предците на Балам-Акаб, преди повече от хиляда години. Въпреки че храстите, с които бяха обрасли, скриваха стъпалата, порталите, статуите и изсечените в камъка фигури, Балам-Акаб знаеше, че тези възвишения бяха дворци, пирамиди и храмове. Причината, поради които те представляваха част от духа на вселената беше, че древните, които ги бяха построили, знаеха как са свързани помежду си Подземният свят, Средният свят и величественият Небесен свод. Древните бяха използвали знанията си за тайните на непрестанно движещото се слънце, за да определят точните места, където трябваше да издигнат паметници в чест на боговете и по този начин да насочат енергията както на Подземния свят, така и на небесните богове към Средния свят и това свещено място.
Като внимаваше да не го забележат, Балам-Акаб стигна до най-високата планина. Екскаваторите бързо бяха почистили растителността от земята, но стигнеха ли до възвишение, те го заобикаляха, като най-вероятно възнамеряваха да се върнат по-късно и да се справят с него. Той огледа внимателно сенчестите храсти и фиданките, които бяха успели някак си да пуснат корени между огромните квадратни каменни блокове, от които беше построено това свещено здание. Балам-Акаб знаеше, че ако храстите и фиданките ги нямаше, това, което изглеждаше като планина, щеше в действителност да се окаже огромна терасовидна пирамида и че на върха й щеше да има храм, посветен на бога Кукулкан, чието име означаваше „перната змия“.
И наистина, от храстите в долната част на пирамидата стърчеше изваяната от камък глава на змия с отворена уста и готови да се забият зъби. Дори и в мрака змийската глава се виждаше ясно. Тя беше една от няколкото, разположени край стъпалата, които водеха към върха през терасите, от всяка страна на пирамидата. Със силно туптящо сърце, радостен, че беше успял да стигне невредим до тук, все по-убеден, че боговете се отнасят благосклонно към неговата мисия, Балам-Акаб притисна към гърдите си увитата в одеалото купа и започна бавното, мъчително изкачване към върха.