Всяко стъпало беше високо до коляното му, а стълбището беше стръмно. През деня изтощителното изкачване беше зашеметяващо и изпълнено с опасности, тъй като храстите, фиданките и дъждът, който се беше изсипвал през вековете, бяха изпочупили стъпалата и изместили камъните. Балам-Акаб трябваше да мобилизира всичките си сили и да се съсредоточи, за да не загуби равновесие в мрака, за да не стъпи на някой едва крепящ се камък и да падне. Но той не се страхуваше за собствената си безопасност. Иначе нямаше да рискува да бъде ухапан от змия или прострелян от пазачите, за да дойде тук. Това, за което се страхуваше, бяха безценните предмети в раницата му и особено увитата в одеало свещена купа, която притискаше към гърдите си. Не можеше да си позволи да падне и да счупи купата. Това щеше да бъде непростимо. Това със сигурност щеше да предизвика гнева на боговете.
Докато се изкачваше, с изранени колена и обляно в пот тяло, Балам-Акаб броеше на ум. Това беше единственият начин, по който можеше да следи напредъка си, защото храстите и фиданките над него му пречеха да различи очертанията на квадратния храм върху иначе острия връх на пирамидата. Десет, единадесет, дванадесет… Сто и четири, сто и… Той с мъка си поемаше дъх. Двеста осемдесет и девет. Двеста и…
Скоро, помисли си Балам-Акаб. Вече виждаше върха на фона на звездите. Триста и… Най-сетне, с разтуптяно сърце, той стигна до равната площадка пред храма.
Триста шестдесет и пет. Това свещено число представляваше броя на дните в слънчевата година и беше изчислено от предците на Балам-Акаб дълго преди испанските завоеватели да се появят за първи път в Юкатан през шестнадесети век. При построяването на пирамидата бяха използвани и други свещени числа — двадесетте тераси, например, които олицетворяваха двадесетте дни, от които се състояха месеците, на които древните деляха по-кратката си, 260-дневна церемониална година. По подобен начин, първоначално по върха на пирамидата бяха изсечени петдесет и два образа на змии, защото времето извършваше едно пълно завъртане в кръг за петдесет и две години.
Балам-Акаб не преставаше да мисли за кръговете, докато внимателно поставяше одеялото на земята. После го разгърна и пред очите му се показа скъпоценната купа. Тя изглеждаше съвсем обикновено. Широка колкото разстоянието от палеца до лакътя му, дебела колкото палеца му, тя беше стара, да, очевидно много стара, но не беше боядисана в ярки цветове, а с матово, тъмно покритие отвътре. Някой непосветен човек дори можеше да я нарече грозна.
Кръгове, продължаваше да си мисли Балам-Акаб. Тъй като вече не се налагаше да внимава, за да не счупи купата, той бързо свали раницата от гърба си, извади от нея нож от обсидиан, дълга връв със завързани по нея бодли и ивици хартия, направена от кората на смокиново дърво. После съблече подгизналата си от пот риза и оголи мускулестите си гърди пред бога на нощта.
Кръгове, цикли, завъртания. Балам-Акаб се разположи така, че да застане при входа на храма с лице на изток, откъдето слънцето всеки ден започваше своя цикъл, посоката, която беше символ на прераждането. От това високо, удобно за наблюдение място, той виждаше далеч наоколо. Дори в мрака успя да различи огромната площ, която нашествениците бяха разчистили от дървета и храсти. Освен това различи и сивата ивица, която представляваше пистата за самолети на около половин километър вдясно. Погледът му се спря на многобройните палатки, които нашествениците бяха разпънали и бараките, които бяха построили от отсечени дървета. Видя няколко огъня, които не беше успял да забележи от джунглата и сенките на пазачите около тях. Скоро щяха да пристигнат още самолети, с още завоеватели и още машини. Гигантските хеликоптери щяха да стоварят още големи камиони. Всичко това щеше да оскверни още повече мястото. Булдозерите вече бяха започнали да прокарват път през джунглата. Трябваше да се направи нещо, за да бъдат спрени.
Цикли, завъртания. Бащата на Балам-Акаб I му беше казал, че името му е свързано със специално предание в селото. Преди много векове, когато завоевателите се появили за пръв път, един съименник на Балам-Акаб събрал отряд воини и се опитал да прогони испанците от Юкатан. Борбата продължила няколко години, докато съименникът на Балам-Акаб бил пленен и посечен на парчета, а после изгорен. Но славата на бунтовника продължила да се разнася и след смъртта му. Всъщност, чак до сегашното поколение, и Балам-Акаб се гордееше, че носи това име.