Но в същото време то го задължаваше. Той неслучайно беше наречен така. Историята се движеше в кръгове, също както маите периодично бяха въставали срещу поробителите си. Лишени от своята култура, впримчени в ярема на робството, тя бяха въставали през седемнадесети век, после през осемнадесети и за последен път в началото на този век. Всеки път въстанията им били жестоко потушавани. Мнозина от тях били принудени да се оттеглят в най-отдалечените части на джунглата, за да избегнат отмъщението и ужасните болести, донесени от чужденците.
А сега чужденците отново бяха дошли. Балам-Акаб знаеше, че ако не бъдеха спрени, селото му щеше да бъде разрушено. Кръгове, цикли, завъртания. Той беше дошъл тук, за да извърши жертвоприношение в името на боговете, да се възползва от тяхната мъдрост, да ги помоли за съвет. Трябваше да получи напътствие. Неговият съименник несъмнено беше извършил същия ритуал през шестнадесети век. Запазил чистотата си, той щеше да бъде повторен.
Балам-Акаб вдигна обсидиановия нож. Черното вулканично стъкло, от което беше направен — „нокътя на светкавицата“ — беше заострено и върхът му приличаше на игла. Той го насочи към долната част на изплезения си език, като се помъчи да сподави болката, когато замахна нагоре и го прониза. Единственият начин, по който можеше да направи това, беше да стисне езика си между зъбите, за да го задържи неподвижен, така че острието да успее да се забие в оголената влажна плът. Бликналата от езика му кръв намокри ръката му и той потрепери от внезапно връхлетялата го болка.
Въпреки това Балам-Акаб продължи да натиска ножа нагоре. Едва когато обсидиановото острие излезе от другата страна и одраска зъбите му, той го изтегли. От очите му текнаха сълзи, но Балам-Акаб сподави неистовото си желание да простене. Като продължаваше да стиска езика си между зъбите, той остави ножа и взе връвта със завързани по нея бодли. Както бяха правили и предците му, той промуши връвта през дупката в езика си и започна да я изтегля нагоре. По лицето му изби пот — сега вече не от влагата във въздуха и напрежението, а от нетърпимата болка. Първият бодил във връвта стигна до дупката в езика му. Въпреки че се запъна, той го изтегли през нея. По връвта започна да се стича кръв. Балам-Акаб продължи упорито да дърпа, като прекара следващия бодил през езика си. После още един. Шурналата по връвта кръв намокри хартиените ивици, които се намираха на дъното на скъпоценната купа.
По стените на храма зад него имаше изсечени образи на предците му, извършващи този ритуал. В някои случаи върховният владетел беше пробождал пениса си, а след това промушвал бодлите през този орган, вместо през езика си. Но каквато и част от тялото да бяха използвали, целта винаги беше една и съща — чрез болка и кръв да се изпадне в транс, да се появят видения, да се влезе в общение с другия свят, да се разбере какво съветват и какво в действителност искат боговете.
Премалял, Балам-Акаб се отпусна на колене, сякаш се прекланяше пред напоените с кръв ивици хартия в купата. Веднага щом и последният бодил минеше през езика му, той щеше да остави връвта в купата. После с помощта на кибрит — единствената промяна в ритуала, която щеше да си позволи — щеше да запали своето дарение и ако беше необходимо, щеше да добави още хартия. Пламъците щяха да накарат кръвта да заври и в края на краищата да я изгорят.
Зави му се свят. Той се олюля, като се опита да запази равновесие въпреки унеса, в който беше започнал да изпада, защото предците му винаги бяха използвали помощници при извършването на този ритуал, докато той трябваше сам да се свести и отново да поеме по обратния път през джунглата.
Стори му се, че боговете започват да му говорят. Гласовете им прозвучаха едва доловимо. Той ги усети, усети присъствието им, усети…
Тялото му потрепери. Този път обаче не от болка. Треперенето дойде отвън, през камъните, върху които беше коленичил, през пирамидата, върху която извършваше ритуала, през земята, под която лежеше бога на тъмнината, на когото се молеше.
Треперенето беше причинено от ударната вълна на взрив, защото бригадите продължаваха разрушителната си работа и през нощта. Тътенът прозвуча като стон на разгневен бог.
Той взе кибрита, запали клечка и я пусна върху ивиците хартия, които покриваха кръвта му в свещената купа.
Кръгове.
Времето отново се беше завъртяло.
Това свещено място беше осквернено.
Завоевателите трябваше да бъдат прогонени.
4.
Бюканън се събуди плувнал в пот и с пресъхнали устни. Имаше треска. Той взе няколко аспирина от комплекта за първа помощ, като почти се задави, докато ги преглътна. Вече се беше развиделило. Двамата с Уейд се намираха в Мерида, на 322 километра западно от Канкун, в по-близката до Мексиканския залив част на полуостров Юкатан. За разлика от Канкун, Мерида създаваше усещане за Стария свят с огромните си къщи, построени в края на миналото и в началото на настоящото столетие. Всъщност, някога наричали града Париж на Западния свят, защото в отминалите, по-богати времена, търговците милионери съзнателно се опитвали да направят Мерида, където често прекарвали ваканциите си, в нов Париж. Градът все още пазеше европейския си чар, но Бюканън беше твърде замаян, за да обръща внимание на дърветата, които обграждаха улиците и на теглените от коне файтони.