Но колкото и да беше доволен от грижливо подготвената процедура за среща, колкото и да се радваше, че е успял да се измъкне от властите в Мексико, да се върне отново в Съединените щати, Бюканън все пак изпитваше тревога.
Шефовете ми очевидно смятат, че ситуацията продължава да крие опасности. Иначе не биха използвали толкова много оперативни служители, за да установят контакт с мен.
Без да бърза, за да даде достатъчна възможност на екипа за наблюдение да огледа внимателно тълпата (да не говорим за болката, заради която той не можеше да върви по-бързо), Бюканън придърпа куфара и се отправи към гишето за информация. От тълпата пътници излезе приятен, атлетичен на вид спортно облечен млад мъж на около тридесет години. Той протегна ръка, усмихна се и каза:
— Здравей, Вик. Радвам се да те видя. Как си? Как мина полетът?
Бюканън се ръкува с него.
— Добре.
— Чудесно. Микробусът е хей там. Дай да взема чантата ти.
Мъжът, който имаше кестенява коса, сини очи и загоряла от слънцето кожа, хвана Бюканън за лакътя и го поведе към един от изходите. Бюканън тръгна с него, въпреки обзелото го смущение, защото не беше получил опознавателна парола. Мъжът се обърна към него и каза:
— Между другото, Чарлс Максуел и Уейд искат да им се обадим по телефона, за да се уверят, че всичко е минало нормално.
Бюканън си отдъхна. Няколко човека знаеха за предполагаемото му познанство с Чарлс Максуел, но единствено на шефовете му беше известно, че оперативният агент на Бюканън в Канкун беше използвал псевдонима „Уейд“.
Когато стигнаха до задръстената с автомобили рампа срещу залата за пристигащи пътници, мъжът отключи сив микробус, отстрани на който с бели букви беше изписано:
До този момент те бяха говорили на общи теми, но сега Бюканън замълча, в очакване мъжът да му даде някакви указания дали е безопасно да говори открито и да му каже по какъв сценарий трябва да действа.
Когато мъжът потегли от рампата, той натисна един бутон на нещо подобно на портативно радио, монтирано под арматурното табло.
— Заглушаващото устройство е включено. Можем да говорим спокойно. Ще ти обясня набързо какво става, а подробностите ще уточним по-късно. Аз съм Джак Дойл. Бивш тюлен. Раниха ме в Панама, трябваше да се уволня и се залових да преоборудвам лодки за разходки по море във Форт Лодърдейл. Всичко това е истина. Сега стигаме до теб. От време на време правя услуги на хората, за които работех. В този случай те ме помолиха да ти осигуря легенда. Според нея ти работиш при мен. Шефовете ти осигуриха всички необходими документи, социална осигуровка, квитанции за платени данъци и всички останали необходими неща. Като Виктор Грант ти също си бивш тюлен, така че съвсем естествено е да се отнасям с теб не като с обикновен наемен работник. Живееш в апартамент над офиса ми. Самотник си. Пътуваш много, изпълняваш поръчки, които съм ти възложил. Ако попитат съседите ми за теб, няма да е чудно, че не те познават. Имаш ли някакви въпроси?
— От колко време работя при теб?
— От три месеца.
— Колко получавам?
— Тридесет хиляди годишно.
— В такъв случай, искам да ми повишиш заплатата.
Дойл се засмя.
— Добре. Имаш чувство за хумор. Ще си допаднем.
— Разбира се — каза Бюканън. — Но ще си допаднем още повече, ако спреш на онази бензиностанция.
— О?
— Иначе ще започна да пикая кръв в микробуса ти.
— Господи!
Дойл бързо отби от автострадата и се насочи към бензиностанцията. Когато Бюканън излезе от мъжката тоалетна, Дойл оставяше слушалката на монетния автомат.
— Обадих се на един от нашите, който действа като свръзка на летището. Той е сигурен, че никой не те е следил.
Бюканън се облегна на микробуса. По лицето му беше избила студена пот.
— По-добре ме заведи на…
Докторът застана до леглото на Бюканън, прочете болничния му картон, преслуша сърцето и дишането му, провери интравенозната бутилка, после свали очилата си и се почеса по прошарената брада.
— Имате невероятен организъм, господин Грант. Обикновено никой от хората, които минават през мен, не е бил с толкова тежки рани, освен ако не е претърпял автомобилна катастрофа — той замълча. — Или…
Докторът така и не довърши изречението, но Бюканън беше сигурен, че щеше да добави „участвал в бойни действия“, също както беше сигурен, че Дойл никога нямаше да го доведе тук, освен ако малката болница не беше свързана по някакъв начин с неговите шефове. Най-вероятно докторът някога беше служил в армията.
— Получих резултатите от рентгеновите снимки и другите прегледи — продължи докторът. — Раната ви, както предполагахте, е инфектирана. Но сега, след като отново я заших и я превързах и след като започнахте да взимате антибиотици, трябва бързо да заздравее без всякакви усложнения. Температурата ви вече спада.